ОСТРОВ ЛЕСБОС – С ПРИВКУС НА ЦАРСТВОТО БОЖИЕ И ДЪХ НА АНАСОН

В един януарски ден се видях с Пешо Паскалев, мой бивш колега, който ме попита дали отец Борис Манов може да организира поклонническо пътуване до о. Лесбос. „Чувал ли си за чудотворната икона на св. арх. Михаил, направена от кал и кръвта на монасите, избити от пирати?“ Не бях чувал нищо за острова, освен разпространеното прозвище на вид „любов“, произлизаща от името му. Не зная как другояче да се изразя…

По онова време вкъщи имахме други идеи за пътувания през годината. След месец-два семейните планове се промениха. Тогава си спомних питането на моя колега и звъннах на отеца. „Казваш, правим го!“, бе краткия му отговор. Уточнихме програмата. Решихме да идем и в Цариград – хем отново да се докоснем до тамошните светини, хем да разбием пътя на по-къси етапи.

В края на септември трябваше да потеглим. След като с отец Борис направихме програмата, се молих Богу, по застъпничеството св. Рафаил и останалите митилински светии, да ни помогне да осъществим поклонническото пътуване. Да, но не се събраха достатъчно желаещи. Отложихме начинанието за след Димитровден. През лятото изчетох доста и за митилинските новомъченици, и за чудотворния барелеф на св. арх. Михаил, и за острова, та казах на жена ми, че и ако този път има възпрепятстващи обстоятелства, налагащи отлагане на пътуването, тръгваме сами с колата! При „втория опит“ се събра група и пътуването можеше да се реализира. Слава Богу, малко преди полунощ на 27 октомври, неделя, групата се събра пред Катедралния храм във Варна. Помолихме се Господ да благослови пътя ни, да ни прати мирен ангел-пазител, предадохме в Неговите ръце грижите за близките, които оставяме тук и потеглихме…

Както при всяко едно поклонническо пътуване, на което съм ходил през годините и на това имаше моменти на изпитания. Меко казано… Преди да се качим в автобуса, проверих паспортите на всечки. За да не се налага да оставяме някого посред нощите на границата. Имал съм такъв неприятен случай. Една жена от групата, която пристигна последна и се качи буквално преди тръгването на автобуса, я бях пропуснал. Тъкмо преминахме табелата за излизане от Варна и се сетих, та я попитах. Тя подскочи… Въобще не се бе сетила за червения – задграничен – паспорт… Спряхме на около 5 км от Варна. Дъщеря й притича до апартамента на майка си и започна една игра на „топло и студено“ за намиране на паспорта. Оказа се безуспешна. Наложи се жената да се върне обратно. След половин час ми звъни: „Отче, намерих го! Вие къде сте?“… Добре, че има „зет като мед“, както тя описа помощника си в този среднощен екшън. Уговорихме се да я изчакаме в гр.Обзор. И така със солидно закъснение, продължихме към Бургас, откъдето се присъединиха отец Борис и групата от Югозапада.

Преминахме през опустелия град и се отправихме към границата – ГКПП Малко Търново. Изключихме мобилните данни на умните телефони, а след граничния контрол изпозаспахме и се разбудихме някъде из магистралата към Цариград. (Другото име, което ползвахме в повечето случаи бе Константинопол. Днешното име го оставихме за политолози, географи, някои екскурзоводи и т.н…) Отец Борис разпореди на щофьора – Яни – да отбие за почивка на един паркинг с ресторант, уточнявайки: „Тук лещата е много вкусна!“ След като се поразсънихме и ободрихме, не след дълго се смесихме с милионния поток, влизайки в Града.

В понеделник сутринта всеки търчеше насам-натам. Автомобили, автобуси, пикапи, камиони – всеки се опитваше да вземе предимство, но и трябваше да пази изскачащите и също бързащи пешеходци, които не се съобразяваха нито с червения сигнал на светофарите, нито с липсата на пешеходна маркировка, а целеустремено дерзаеха по пътя си. Мегаполисът живееше на високи обороти. Междувпрочем Миглена, енергичната и вечно усмихната екскурзоводка, още след „вкусната леща“ ни превеждаше през историческите епохи на Града. Влизайки в него, микрофона взе отец Борис, допълвайки информацията с богат фактологически коктейл от история и съвремие. Едно от нещата, което той казва – на всяко пътуване, на което сме били заедно през последните години – е едно от поученията на св. Антоний Велики: „На пазара има много неща! Които не са ви нужни…“ Въпреки това, не успя да охлади „инвеститорските намерения“ на една сериозна част от групата ни…

Първо спряхме пред Желязната църква – българския храм „Св. Стефан“. Преди петнайдесетина години, когато я посетих за първи път, бе в доста окаян вид. А днес е пременена, не просто освежена, а излъчваща величие, подобаващо на Божия дом. Но в крайна сметка, подготвена да посреща… туристи. В храмове, станали обект на поклонение, е голямо изпитание да има Богослужение. Защото много от поклонниците влизат от любопитство, не спазват елементарна „хигиена“ – разговори, звънене на телефони и т.н. – продължавайки ежедневието си, пропускайки Срещата… Да, за съжаление това е реалността. И в нашата страна храмовете, ако са действащи, по-често приличат на „свещопалници“, отколкото да събират последователи на Христос за обществена молитва. За каквото и са построени, всъщност. Но това е друга тема… Изнесох от олтара напрестолното Евангелие. Отслужихме молебен за благодатно и благополучно поклонническо пътуване, прочетохме полагащия се на Стефановден евангелски откъс. А фотосесиите бяха започнали още в движение – и персонални, и групови, и общи. Междувременно в двора акостираха група американци с велосипеди. Може би това е доста добро решение, за да се избегне проблемът с паркирането в централната част на най-големия турски град. Качихме се на автобуса и се отправихме към Влахерна – манастирът „Покров Богородичен“.

Не бива да се пропуска фактът, че около християнските светини в Константинопол бе пълно с търговци. Поучението на св. Антоний едва ли бе казано от отец Борис случайно в този момент. По-скоро бе препоръка, идваща от Божий човек, но и от опита на един съвременен пътешественик, като отеца… Нарамили стоката си, въоръжили се с висок глас, поназнайващи различни езици, препречваха пътя на всеки, особено ако се движи по-бавно или пък – не дай си Боже! – им обърне малко внимание. Разнообразни и по възраст, и по търговски умения, и по налична стока, и по дръзновение да ти продадат каквото и да е – най-вече непотребно нам – но всички имаха нещо общо. Тези хора много добре и бързо се ориентират в кръстосаните курсове на валутите – турски лири, евро, долари, лева. Ако ние се готвим да бъдем приети в „чакалнятата“ – според общоприетия политически термин – на общата европейска валута, то турците май сами са влезли…

Преодолявайки ентусиазираните търговци на дребно, влязохме в китния двор на манастира „Покров Богородичен“. Един от силните спомени, които имам от първото ми посещение тук, са многото цветя, зеленината и добре поддържаният двор! Нещо характерно за женските манастири. Чудна е историята на това земно късче. В началото на Х в. столицата на империята била застрашена от сарацините. Жителите се събрали на молитва в храма във Влахерна. Един обикновен на пръв поглед човек, но отличаващ се със силна вяра, св. Андрей Юродиви, видял как Божията Майка покрива със своя омофор богомолците и молела своя Син да ги пощади. Така Тя спасила Града от разорение и запазен вярващия Христов народ. Оттогава е отреден празникът, който се отбелязва на 1 октомври за спомен на това дивно събитие. Но Покрова на Майката на Бога вярващият човек го почита, търси – в този смисъл и празнува – всекидневно!

Идването ни съвпадна с друга група, гръцка и не особено големият храм се оказа пренаселен. Трябваше да вземем и вода от аязмото, тъй като имахме поръчки. Понякога вярата в чудесата ни кара да омаловажаваме енорийския ни храм и да търчим до другия край на света… „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“ (Марк 9:24) В храма един църковен служител, въвеждаше ред при аязмото, лично пълнейки малки шишенца със светена вода и ги раздаваше по атрактивен начин. Помолихме се на Божията Майка да покрива нашите немощи и се застъпва за нас пред Своя Възлюбен Син! Изпяхме заедно тропарите към Божията Майка – „Богородице Дево“, „Возбранное воеводе“. Гръцкият свещеник набързо организира своите енориаши и чухме тези песнопения на гръцки. Слаломирайки сред морето от улични търговци се отправихме към намиращата се наблизо Вселенска Патриаршия, където е и храм „Св. Георги“.

Входът във Фенер – както често наричат квартирата на Константинополския Патриарх – идва от името на квартала, където се намира, е под специална охрана. Проверка със съвременна техника, обиск дори – като на летищата. В този днешен объркан свят всичко и всички сме под напрежение. В катедралния храм „Св. Георги“ се пазят частици от мощите на св. Три светители – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст. Тук се намират и Колоната на бичуването на Нашия Господ Иисус Христос, когато е бил съден; богато украсеният ковчег с мощите на изключително почитаната по тези земи св. вмчца Евтимия, както и много други светини. Молебен не отслужихме. „Не дават гърците“, кратко каза о.Борис. Е, всеки от нас се помоли в „скришната си стаичка“ (Мат.6:6), докосвайки светините, а чрез тях влизайки в лично съприкосновение с историята на Църквата. След дълго странстване през 1600 г. патриаршеските покои се установяват на това място – в малкия женски манастир „Св. Георги“ – а храмът се превръща в катедрален след десетилетия на османска гавра.

Качихме се отново в автобуса и се отправихме извън градските стени на Константинопол. Миглена четеше историческата справка, пренасяйки ни векове назад. Следваше едно специално – поне за мене – място. Манастирът „Живоприемен источник“! За мене е специално и заради самото историческо събития, празникът, който ежегодно отбелязваме на Светли петък, и заради чудодейната вода (от която също си взехме), и заради гробовете на бивши предстоятели на Вселенската Патриаршия, и заради необяснимото усещане – мое, лично – за едно изключително благодатно място! Отслужихме – традиционно – молебен за Божия Милост над нас, близките и враговете ни, отново всеки се помоли, притихнахме, като ученици преговарящи урока си, опитвайки се да се вглъбим в молитвата… Подът в двора представлява множество каменни надгробни плочи от намиралото се тук преди време християнско гробище, от които е заличен кръстният знак – за да не се тъпче. Виждал съм на места, но рядко, Слава Богу!, където в пода на храма е изобразен Кръстът – показател за доста примитивна християнска култура. Червените рибки, плуващи от години в аязмото, този път не се показаха… Според една легендарна история, когато през 1453 г. се водят битки за спасяването на Града, заобиколен от години от турците, един от манастирските братя пържел риба. Някой идва и му казва, че мохамеданите вече са съвсем близо до вратите на обителта. Отшелникът отговаря, че ако това е вярно, рибите, които се пържели в тигана, ще се върнат обратно в морето. И в този момент полуопържените рибки отскачат от тигана и оттогава плуват в аязмото… Тази история показва колко сигурни са се считали ромеите – термините Византия и византийци са от XIX век. – в Града и са се осланяли на закрила свише. Но са забравили най-големия си неприятел – греха и греховния начин на живот. Църковните историци обясняват причините за разпада на империята, на Втория Рим, именно с това – греховния начин на живот и липсата на покаяние, най-вече. Винаги бих се връщал тук, за да опитам отново, и отново да съпреживея историята, да имам поредната възможност за усамотение, за вглъбяване в миналото, но с поглед към Вечността!…

Е, настанихме се в хотела. Времето напредваше. Отец Борис предложи да отидем до „Св. София“ днес. Имаше още възможност да се вредим преди да са я затворили. А след това опцията бе да вечеряме в едно от многото заведения на Златния рог. Който се чувстваше уморен от среднощното пътешестие и пълната програма на първия ден, можеше да остане да си отпочине в хотела. Набързо се оформиха двете групи. Хотелът се намираше в т.нар. „руски“ район, кв. „Лалели“. В много от заведенията и хотелите там гостуват рускоговорящи, а и оттам голяма част от работещите ползваха на доста прилично ниво този славянски език. Беше много удобно за нас, разбира се – особено от старото поколение… Едвам успяхме да „хвърлим“ куфарите в стаята и трябваше да се събираме за следващото транспортно премеждие из улиците на Константинопол.

Да се качиш, да пътуваш, а и да слезеш от трамвайната мотриса в този мегаполис може спокойно да бъде включено като изпитание в реалити-то Survivor. Отец Борис ни каза на коя спирка трябва да слезем и след епична борба, включваща похвати и от сумото, успяхме да се качим във влакчето. След не по-малко епична битка, Слава Богу!, успяхме и да слезем на площада пред „Св. София“. Събрахме по 60 TL за вход. Докато чакахме реда си на огромната опашка, Миглена дойде и ни съобщи, че билетите вече са 72 TL. Да, турската лира е под сериозен инфлационен натиск. Местните успяват и от това да печелят. Заради по-ниските цени идват много гости и туризмът, и търговията са в подем. Е, преглътнахме цената. Досегът с историята – и то точно тази – си струва, според мене.

Великата църква „Св. София“! Храмът, посветен на Божията Премъдрост! Много може да се каже за тази църква, построена от човешки ръце, колкото и невъзможно да изглежда това отвън – но особено и отвътре. Това, което винаги асоциирам дори при споменаването й са думите на приближените на руския княз св. Владимир. Той ги изпратил да проучат дали да приемат Православието. Връщайки се от Константинопол, те му споделили преживяването си по време на св. Литургия в „Св. София“ с думите, че когато започнала службата „не знаели къде се намират – на небето или на земята…“ Както и думите на инициатора и вдъхновител на това мащабно средновековно творение, император св. Юстиниян – „Соломоне, аз те победих!“, сравнявайки красотата и излъчването на ромейската катедрала с Храма в Йерусалим. Днес, повече от осемдесет години, Ая София, както турците я наричат, не е джамия, а музей, посещаван ежедневно от хиляди…

Мечтите на гърците да я видят отново православен храм, в който се служи св. Литургия, не са секнали. Преди години бях чел в „мрежата“, че в Щатите богати гърци създавали организация, която събира пари и влияние – вкл. и от американския президент – за да окаже натиск върху турското правителство. А националистическите партии в Гърция преди избори никога не забравят да впишат в програмите си „връщане на „Св. София“ на Гръцката Църква“. Когато преди доста години за пръв път отивах в Града, като поклонник, чух една история, едно древно предание за незавършената Литургия. През един от последните майски дни на 1453 г. в храма се отслужвало поредното Богослужение. Турците успели да направят пробив и да навлязат в царския град. Някои от тях стигнали до храма. В това време се извършвал Великият вход. Когато агаряните влезли в „Св. София“, свещенослужителят с даровете в ръце се „изгубил“, „влизайки“ в стените на храма… И св. Литургия останала незавършена. Бог промислил да не се поругае Светинята. А един ден, след като отново се върне храмът на православните, свещеникът ще „излезе“ от стените и ще довърши Богослужението!…

Тези и други истории, които съм чел и за храма, и за Града бяха обзели мислите ми, докато отец Борис допълваше поредна история, свързана с Великата църква. В Турция има туристическа полиция и една от задачите й е да следи дали нелицензирани – от турската държава – екскурзоводи не заработват. Така че повечето неща за храма чухме от Миглена в автобуса. А иначе във вътрешността на храма се осъществяваше поредния ремонт. Тази 1500 годишна сграда днес не изглеждаше добре – и отвън, и отвътре. Със сигурност има много обективни причини. Но със сигурност и субективните не са малко. Малко повече от час имахме възможност да останем в това историческо пространство. Напуснах го със спомена за пророчеството на нашия съвременник, св. Паисий Светогорец, че след една бъдеща война между Русия и Турция, която руснаците ще спечелят, Градът ще бъде предаден на гърците и в „Св. София“ отново ще се служи св. Литургия!…

Умората от нощното пътуване, от многото емоции през деня започваше да тежи. Отец Борис ни поведе – отново с електрическото влакче – към Златния рог. Започваше да се свечерява. Морето леко се вълнуваше. Градското управление не беше помислило да икономисва от осветеление и въпреки препълнени от емоции, не можеше да не забележим красотата на Босфора! В рибните ресторанти все още се намираха свободни места и ние се възпозвахме да се подкрепим с прясна черноморска риба. Отец Борис извади двулитрова пластмасова бутилка – в разрез с всякакви ресторантски стандарти – да почерпи от новото си вино. Собственикът на ресторанта трудно можеше да устои на неподправения чар на отеца и дори опита да разлива червеното вино на клиентите си. Ех, комшулък… („Процедурата“ с дегустацията се повтори и се потрети, и така всяка вечер до края на пътуването ни.)

Връщането към хотела бе по-спокойно. Константинопол все още живееше на високи обороти, но градският транспорт бе сериозно „разтоварен“. Около нас се чуваше разноезична реч. Уличните сергии, малките магазинчета за трикотаж, сувенири, храни, напитки и т.н. все още очакваха поредния си клиент. Бавно, търпеливо, методично се трудеха тези хора, прехранвайки себе си и семействата си. Кога ли спираше ритъмът на Града?… Пешеходците – въпреки че бяха силно оредели в сравнение със следобеда – яваш-яваш обсъждаха световните или лични проблеми. Други пък си „гукаха“ влюбено, или правеха планове къде и как да продължат през топлата октомврийска вечер. Като някои от нас.

Наближавайки хотела, една малка групичка решихме, че имаме сили и за нещо сладко. В една от многото атрактивни сладкарнички си поръчахме различни сладки изкушения. Освен вкусотиите ни впечатли перфектния руски език на младия сервитьор, който едва ли имаше двайсет години. Абрахам се оказа с баща турчин и майка рускиня – от Нижни Новгород. През тези дни, пребивавайки в съседната нам страна, срещнахме доста младежи – и узбеки, и казахи – владеещи руски, учещи в турски университети и прехранващи се в обслужващата сфера на турската икономика. От малкото ми познания по турска история зная, че привличането на знаещи и можещи хора е много стара и „работеща“ традиция. Преуморени и препълнени с емоции, успяхме да се доберем до хотела ни. Дойде края на дългия, изпълнения с много впечатления първи ден от поклонническото ни пътуване.

Във вторник ни предстоеше сериозен преход. Още от предния ден, при пристигането ни, правеше впечатление многото украса по уличните стълбове, по билбордовете и големите витрини с турски кърмъзъ байряци, както и портретите на Мустафа Кемал паша или Баща на турците – Ататюрк. Напускайки Лалели в посока протока, сякаш нещо бе добавено. Днес за турците бе по-особен ден. На 29 октомври 1923 год. е обявена републиканска власт и започват реформи в религиозен, културен и всякакъв друг план. Благодарение на родения в Солун генерал от турската армия и президент на републиката до смъртта си през 1938 г., Турция е единствената страна – победена в Първата световна война – която успешно съумява да се противопостави на Ньойския договор…

Днес по програма трябваше да стигнем на юг, до градчето Айвълък, откъдето на другия ден с ферибота да „хвърлим котва“ в Митилини. Но преди да напуснем Града, имаше планувана „разходка с лодка“ из Босфора. Малко повече от час продължава едно от най-атрактивните – бих го поставил в графата „задължителни“ – преживявания в морето между Европа и Азия. В този участък също има много история. Има и много романтика. Любителите на така актуалните у нас – за съжаление – турски „сапунки“ могат да видят и част от снимачните им площадки. Освен с фотоапарат и вятъроустойчиво яке, участникът в тази кратка експедиция трябва да е готов да поеме карашик впечатления! Е, някои от нас, които са „гледали тази серия“, останаха да се полюбуват на гледката към Босфора, отпивайки турски чай или кафе, други отскочиха да намиращия се наблизо Египетски пазар, който се оказа затворен, заради празничния ден. С малко закъснение морската и пехотинската група се събрахме, за да се разделим с Града, приличащ на гъстонаселен и никога непочиващ кошер. Е, по програма на връщане щяхме отново да нощуваме в него. А и да инвестираме в турската икономика – темата за изгодните цени на турските стоки бе спрягана почти колкото поклонническата ни програма. А бе, човеци – с всичките кусури и немощи…

И така, преминавайки покрай стадиона на столичния футболен гранд „Бешикташ“ – междувпрочем  построен досами протока, с реална опасност някоя ритната „без цел и посока“ топка да акостира в Босфора – през бившето въглищарско село, Кадъкьой, през новата и модерна азиатска част на мегаполиса, автобусът ни се понесе по скоростните пътища на републиката. Отец Борис – с микрофон в ръка – насочваше погледите ни ту наляво, ту надясно, жонглирайки с исторически факти и местни забележителности… Разказа ни за историята на бешикташ, т.е. „каменната люлка“. Знаел я е от местните турски екскурзоводи. По време на кръстоносните походи, латините взели от Витлеем люлката, в която Божията Майка приспивала Чедото Си, Нашия Господ Иисус Христос. Донесли я в Константинопол и я положили в църква в квартала до Босфора. Когато турците дошли, поели тази история, превеждайки я на техния си език. И така, бешикташ днес се казва местният район, а и оттам името на футболния отбор. Отец Борис не знаеше каква е съдбата на „каменната люлка“. Още една частичка в историческия пъзел на Града.

Редно е да се отбележи, че пътната мрежа – поне тази, която ние преминахме през поклонничеството ни – бе в изключително добро състояние. Магистралите, които се заплащат, представляват трилентови пътища във всяка посока плюс аварийна лента. Почти не преминахме през двупосочен път, така характерен за нашата родина. Украсата за деня на републиката, както и ликът на Кемал паша – или на статуя, или на плакат – ни следваше навсякъде. Турските градове впечатляват с подредеността и чистотата си. Модерната визия на новите сгради, с характерната местна карашик цветова шарения, сравнително новия автомобилен парк, в който естествено преобладава турското производство, урегулирането на околното пространство създават усещането за пътуване из добре развита европейска страна.

Нашата цел за момента бе благополучното пристигане в Айвалък и намирането на най-добрия вариант да се доберем до Митилини. От сайта на транспортната компания не ставаше ясно кога има ферибот, на който може да се качи автобус. Сравнително неголемият южен турски град, който през византийско и османско време е играл важна търговска и военна роля в империите, ни посрещна също подобаващо разкрасен за националния празник. „Акостирахме“ на пристанището. Там чинно бяха „паркирани“ няколко катамарана и гемии. С отец Борис, Миглена и Аспарух – едно наше момче, поназнайващо турски – се отправихме към офиса на Jalem tur. И директно при чорбаджията. Разписанието не ни устройваше. При комшиите туристическият сезон бе приключил и гемиите (да се разбира ферибот, на който може да се качи транспортно средство) не пътуваха всеки ден. Програмата ни не можеше да се осъществи. Опитахме да се пазарим за извънреден курс. Както и да го смятахме, както и да увъртахме – буквално – щеше да излезе доста солено и персонално за всеки един от нас, и за фирмата-организатор. На място с отец Борис обсъдихме вариантите и решихме да променим програмата. Гемия за острова имаше на следващия ден вечерта. А обратно – в събота сутринта. Връщането към България преценихме, че може да стане чрез пресичане на Дарданелите при гр. Чанаккале. Нощувката в петък в Цариград отпадаше.

Докато сме се пазарили с гемиджиите, някои от нашите са били заговорени на български език. Преселниците – от т.нар. „възродителен процес“ – много са се зарадвали, когато са видели български автобус и са чули позната реч. Чрез тях научихме, че в Айвалък се прави най-хубавия зехтин в Турция! (А според филологическите ми познания името на града означава „град/място на дюлята“…)

Отец Борис предложи да обявя на групата новата програма: „Ти ги познаваш по-добре!“ А бе познавам ги, да речем, ама се сетих за съдбата на лошите вестоносци… Е – слава Богу! – прие се актуализацията. Сега оставаше да намерим хотела, за който имахме резервация. Хотел „Гранд Милано“! Потърсихме помощта на едно такси. То, дали нарочно, дали поради непознаване на района или други съображения, така ни разведе, че обиколихме града и околностите му. Най-накрая, преди залез слънце, уморени от дългия преход, спряхме пред хотел, който на пръв поглед не изглеждаше да е толкова Grand…

От тъмната сграда се показа човек. Собственик ли, наемател ли, но чорбаджия. Оказа се, че мислел да си тръгва – очаквал ни по-рано. Вечерята, която отец Борис е договорил, но не беше вписана в проспекта на пътуването, не бе приготвена. Ефендито, докато ни даваше ключовете, започна да звъни по телефона и междувременно договори ресторант, който щеше да ни нахрани… Една разходка в тъмния – както казахме, сезонът вече бе приключил – туристически квартал ни се отрази ободряващо. За service (обслужването) и качеството на храната в Турция мога да кажа само хубави неща! И в този „град на дюлята“ – поне аз не успях да видя този плод никъде – впечатлението ми се потвърди. Заситени, уморени и доволни се прибрахме в хотела с grand-иозното име, намиращ се недалеч от морето. Предстоеше първият ден с новата програма.

На следващия ден, сряда в 17.00 ч. местно време, т.е. час назад от нашия бг часовник, трябваше да сме на пристанището в Айвалък, за да преминем митническа проверка и час по-късно да отпътуваме към най-близката европейска територия, а именно остров Лесбос. Но какво да правим дотогава? По програма за един от следващите дни имахме дестинация Смирна – или Измир, както е известен днес – с посещение на православни светини. Този древен град до преди около сто години е бил със сериозно гръцко присъствие. Това, което знаехме предварително е, че е запазен частично храмът в манастира, посветен на св. Вукол – първия смирненски епископ. Днес турците го използват като музей – алъш-вериш се прави от всичко, което може – но разрешават на гърците да служат св. Литургия на 6 февруари, когато се отбелязва паметта на градския покровител. Освен това има и православен храм, посветен на св. Фотиния, Самарянката. Това бяха нашите цели в третия по големина турски град.

За Измир бях чувал, че е изключително красив. Освен че е с много стара история и култура, днес е важен стратегически – културно и бизнес-ориентиран – град. Влизайки от север, бяхме впечатлени от новите ултрамодерни квартали, разположени пред красив хълм и стоящи наперени срещу залива. В sity-то пък имаше впечатляващи с външност и височина хотели и бизнес сгради. Наближавайки централната част, където история и съвременност бяха много умело преплетени и декорирани с приятна зеленина, срещнахме затруднения с маневрирането на автобуса. Оставихме го на паркинг, предусещайки, че сме много близо до целите ни и тръгнахме пеша.

Да видиш отдалеч сграда с кръст в град от бившата османска империя е много мила картина! Запътихме се натам, но вратата на двора се оказа здраво залостена, а околното пространство излъчваше занемареност. Успяхме да разчетем през оградата, че е англикански храм. Религията на (велико)британците е навлизала и пуснала сериозни котви по целия свят. Леко разочаровани, продължихме да разпитваме за Ая Фотини. Спокойно можеше да влезем в някой съвременен реалити формат, където има надпревара по „търсене на игла в купа сено“. Местните ни гледаха учудено, когато искахме ориентири от тях – не бяха чували за съществуването на християнски храм в града им. Спомних си как преди години в Рим издирвах църквата Сан Клементе, където е гробът на св. Кирил Славянски, а местните ме гледаха толкова потресено и неразбиращо, въпреки че се оказа, че сме били на стотина метра от храма. Та какво да очаквам от друговерци?… И ето отново се подава кръст над една сграда. Вратата на храма се оказа отворена! Но… този път се оказа католически храм. Любезен млад човек ни насочи към „Св. Фотиния“. Отец Борис, развявайки българския трибагреник, предвождаше основната група, а аз подтичвах напред с предусещането, че сме много близо. Отново здрав катинар ни посрещна на масивната порта на – този път – прилично поддържан двор. А храмът пак бе католически. Бях доста разочарован. Върнахме се обратно, защото имаше опасност да се загуби някой от групата. Някои от групата влязоха в хотел „Хилтън“, за да потърсят информация от рецепцията. Аз реших, че и пиколото може да е от полза. Младият човек набързо направи справка в „световната мрежа“ и ни каза, че сме на 150 м!… „One minute!”. Първата пресечка вляво и после още малко…

Отново с надежда тръгнахме за пореден опит. Бързайки напред, се оглеждах наляво и надясно. И изведнъж някой ми казва: Патер, евлогите! (гр.), т.е. „Отче, благословете!“ Младо момче, около двайсетгодишно, излезе от широк, раззеленен двор. Църквата „Св. Фотиния“ бе навътре и лесно можеше отново да я подминем. А съвсем наблизо бе заключеният двор на католическия храм, до който стигнахме преди минути. Изчакахме разтеглилата се група да се събере, а в това време от двора излезе свещеник. Ведър и симпатичен грък – отец Атанасий – на около шейсет години, дошъл преди няколко години от Тесалоники, за да обслужва местните православни християни, ни приветства с Калимера. Заразпитва ни на гръцки, като очите му излъчваха огромна радост!

Храмът се оказа със странна – за нашите представи – архитектура. Наподобяваше протестантска постройка. Впоследствие отец Атанасий ни разказа, че принадлежала на холандското правителство. В средата на 50-те години гърците наели изоставената църква за 99 години. Днес „Св. Фотиния“ приютява всички православни в Измир и околностите му. След почти век без митрополит – от бурната 1922 г., когато тогавашният Смирненски владика Хризостом, заедно със стотици хиляди християни, е убит от озлобени мохамедани – от три години Смирна има такъв. Името му е Вартоломей (Самарас), който е и Главен секретар на Св. Синод на Константинополската патриаршия. Оказа се, че в момента в храма тече ремонт. Подът, представляващ т.нар. гредоред, липсваше в централната част. Няколко мургави майстори сновяха яваш-яваш из двора… Целунахме образа на Самарянката, поставена в притвора. Запалихме свещички и се помолихме. Отец Атанасий подари на всеки един малка хартиена икона на св. Фотиния. Последва традиционната фотосесия – и с гръцкия свещеник, разбира се. Когато му представих съпругата ми, Мария, той ми отвърна, че всички добри презвитери носят това име. Обърна се в посока намиращата се наблизо жилищна кооперация и започна да маха на една жена, която ни наблюдаваше от балкона. Оказа се неговата съпруга – също Мария! „Никак не е леко служението в такава чуждоезична и друговерска среда“, разсъждавах, наблюдавайки суетнята около мене. Добре е, че има кой да обгрижва, да подкрепя малкото християни в красивия турски град, а и да благовести за Христовото възкресение сред местните. Момчето, което ме посрещна, се оказа турче, приело Православието…

Времето бързо лети, колкото и да не ни се искаше. Манастирът-музей „Св. Вукол“ не беше сигурно, че ще е отворен. Поразтъпкахме се доста из централната част на Измир, докато се качим обратно в автобуса и се отправихме отново на север. Въпреки че бе краят на октомври, времето бе изключително топло. Бяхме поизгладнели и от пътя, и от емоциите, та когато съзряхме крайпътно заведение, всички изпитахме облекчение. В постната сряда хапнахме леща. Отпочинахме малко и отново се натоварихме в автобуса.

Много се работи в Турция – това прави впечатление. Работят и стари, и млади, та дори деца… Впечатлява хаотичното, понякога, но сравнително бързо обслужване. Било в заведение за хранене; било в магазин; било на пристанището, когато се натоварваше автобусът на ферибота; било на бензиностация – която се оказа с безплатна опция за автомивка (предницата на автобуса ни бе измита, докато се зареждаше с гориво)… Желанието, емоцията, клиентът да бъде обслужен, да му „се вземат парите“ почтено – е, изключения със сигурност не липсват – не може да не впечатли чуждоземеца.

Пристигнахме на пристанището в Айвълък навреме. Предстоеше ни да влезем в ЕС. Намирахме се на пътя към Европа – мечтата на близкоизточния човек, бягащ от войната, разрухата и неизвестността. Не видяхме такива мечтатели, но техният път е неофициален – освен това драматичен и дори смъртноопасен… На пристанището бяха базирани няколко катамарана, отдъхващи, най-вероятно след края на туристическия сезон. Трябваше да преминем митницата. Затъркаляхме куфарите си към Checking-а. Качихме се на гемията-ферибот и зачакахме потеглянето й. Вятърът бе поутихнал. Въздухът – чист и свеж. Слънцето вече се спускаше към морската шир, точно в посоката, към която бе Митилини, главният град на остров Лесбос. С една група си направихме – отново – фотосесия, но този път на фона на залеза.

Преминавахме покрай изключително малки парчета земя – може би по-малки от една наша средностатическа гарсониера. Посоката, в която се движехме, е и посоката, по която вече 4-5 години преминава нелегалната миграция от Азия към Европа. Най-близката европейска земя до малоазиатския бряг е остров Лесбос. Знаехме, че там има голям лагер за мигранти. В новините у нас отвреме навреме се чува за бунтове в него. Нашето морско пътуване продължи около час и половина. А колко ли време им трябва на тези несретни души да го изминат с лодка, в която пътниците са два или три пъти повече от безопасния минимум? Нещастните случаи със сигурност не липсват. Подивя и полудя нашия свят. Възможно ли е днес да се озапти?…

В тъмната, но топла вечер пристигнахме в осветения и изглеждащ много красив най-голям град на острова, Митилини. Отдалеч се открояваше катедралният храм, посветен на „Св. Терапонт“. На пристанището се готвеше да потегли доста по-голям кораб, в сравнение с нашата гемия. Оказа се ферибот, който поддържа линията Кавала – Митилини. Побързахме да включим мобилните си данни. Докато намерим верния път към хотела, пообиколихме из тесните и спокойни улички на столицата на острова. Хотел „Елисон“ се оказа малко луксозно бижу в поклонническата ни програма! Много емоции, много впечатления събрахме и през този ден, а луксозния хотел ни даде възможност да се отпуснем, да „се съберем“ за това, което предстоеше…

В четвъртък сутринта, докато закусвахме, се появиха мъж и жена на средна възраст. Виолета –  нашият местен гид и Нико, съпругът й. До напускането на острова те бяха неотлъчно с нас. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата отваряха много от вратите, през които трябваше да преминем. Първо трябваше да се настаним в манастира „Св. Рафаил, св. Николай и св. Ирина“. Следващите две вечери щяхме да пренощуваме там. Чрез посредничеството на Виолета и Нико това стана възможно. Живяли в Атина, но след като Нико се пенсионирал, дошли тук, в родното му място. А Виолета, завършила международен туризъм в Бургас „през онова време“, се оказа благ човек, притежаваща дар да разказва меко, непринудено и увлекателно. Събрахме багажа и се отправихме през тесните пътища на хълмистия остров. Правеха впечатления многото маслинови гори. Под дърветата бяха постлани ситни мрежи, подготвени за беритба, за да не се изгуби и една маслинка. Тази картина ни съпътстваше през целия ни престой.

Пристигнахме пред св. обител. Бях гледал снимки в интернет, но на място изглеждаше по-различно. Отдавна чаках този момент. От месеци „присъствах“ на това място. Четейки за историята и чудесата на св. Рафаил, св. Николай, св. Ирина и останалите новомъченици, съпреживявах събитията, вълнувах се, страдах с тях… Това са тези, които половин хилядолетие са били потънали в неизвестност, а е бил останал съвсем смътен спомен за събитията, разиграли се на хълма Карея. Днес Митилини – както също местните наричат острова – е известен и със светостта на бродилите по тази земя Божии угодници, и мнозина идват тук, привлечени от благодатта на светците!

В края на 60-те години на ХХ век на това място била открита забележителна находка: руини на средновековен византийски манастир и няколко мъченически гроба. Това станало при изкопните работи за постройка за нов храм, но и след многократните явявания и разкази на единия от мъчениците. Местното предание било запазило идеята за светостта на мястото, но фактите отдавна били забравени. Въпреки това по традиция местните християни всяка година се качвали на хълма на Светли вторник, палели свещи и се отслужвала Литургия. За престол използвали парче древен мрамор, който според преданието бил част от престола на някогашния разрушен храм. В останалите дни по тези места хората пасели овцете си и отдъхвали сред маслинената горичка. Нерядко споделяли, че усещат чудесно благоухание на мястото. Понякога виждали неземно сияние, друг път чували ангелско пеене, трети път – кадене с кадилница и тамян, камбанен звън. Дори виждали как точно на това място се появява непознат снажен монах, понякога с кадилница в ръка. Но щом някой човек се приближавал до него, монахът изчезвал – сякаш се разтварял в светъл облак. Години наред хората не можели да си обяснят каква тайна крие Карея, докато не настъпил денят 1 юли 1959 г. Тогава започнала да се разплита историята на страшната тайна на съществувалите някога два Богородични манастира на това място – и двата изпепелени от друговерците: първият, женският, през ХIII в. от морски пирати-сарацини, а вторият, мъжкият, през ХV в. от османските турци. Населниците и на двата манастира, жестоко мъчени и избити, били погребани на местата на своите манастири, а земята векове наред криела светите им останки. Останала само паметта за светостта, пазена от традицията да се извършва празник на Карея в Светлата седмица, във вторника след Пасха. Преди шестдесет години във видение единият от мъчениците – игуменът на мъжкия манастир, св. Рафаил – открил на някои от местните жители, че той и другарите му (св. Николай, св. Ирина и много други) пострадали мъченически през 1463 г., на тогавашната дата 9 април. Така пет века хълмът Карeя пазил грижливо тайната на светите мъченици, докато Божият промисъл не ги открил за нас в най-ново време.

Днес вече са написани десетки книги за Карейския хълм и кървавата баня, разиграла се там. „Втора“ Голгота я наричат светците, разказвайки историята си. Съвсем накратко ще разкажа за манастира и Божиите угодници, просияли там. През ХIII в. на това място е съществувал женски манастир. Пирати се приютили от бурното море на брега на острова и тръгнали да мародерстват. Стигнали и до манастира. Монахините били заловени и по най-жесток начин мъчени, насилвани, някои полудели… Игуменката Олимпиада била закована с огромни пирони на една врата, жестоко измъчвана и накрая убита. Преди това главатарят на бандата свалил кръстчето от врата й и го поставил на своя. По-късно буря застигвала пиратския кораб и всички, с изключение на водача им, се издавили. А той дошъл на себе си… Плакал, разкайвал се и се замонашил. След време, усещайки края на земния си път, дошъл на острова, отишъл на Карейския хълм и при останките на св. обител в усамотение прекарал там последните четиридесет дни от земния си път. Днес мощите на св. Олимпиада се намират в храма и ние им се поклонихме.

Заради дивата пустош и опасностите, дебнещи наоколо, когато манастирът е възстановен, е бил населен вече от монаси. В района се развили драматичните процеси от упадъка на Ромейската империя. Т. нар. кръстоносци – четейки за „подвизите“ им, се разбира, че имат много малко общо с Кръста Христов – и всякакви други мародери вилнели в югоизточната част на Европа. Остров Лесбос е бил управляван от генуезка фамилия. И така до идването на турците.

Десетина години преди това св. Рафаил и неговия дякон, св. Николай подпомогнали една немалка група гърци-бежанци от Александрупополис да избягат от турския ятаган и се установили на острова. Св. Рафаил е роден на о. Итака с рождено име Георги Ласкаридис. Учил философия, медицина, а после заемал висок пост в армията. Косвено е свързан с Варна и нашата история. Когато през 1444 г. западните християни тръгвали на поход срещу новопоявилия се жесток враг – османците – Георги получил задача да предвожда една военна част, която да се включи в помощ на съюзниците, но по пътя научил, че на 11 ноември войските им са отблъснати, а полският крал Владислав Ягело е убит край Варна. Това е била една от последните надежди на гърците, че Западът ще помогне да бъдат изгонени безбожните турци. Скоро офицерът Георги Ласкаридис срещнал стареца-аскет Йоан в манастир в Тракия и решил да промени живота си. Предал своя меч на подчинените си и станал послушник в обителта. Скоро след приемането на ангелски образ, т.е. замонашването си и получаването на името Рафаил, той е бил ръкоположен в презвитерски сан. Когато е бил въдворен последния византийски император, Константин XI Палеолог, св. Рафаил отишъл в Цариград да поздрави своя стар приятел от юношеските си години. Тогава получил послушанието да е протосингел на Патриаршията. Последвала друга мисия – да замине за гр. Мюрле, във Франция. Там е трябвало да бъде посредник по издействането на помощ за агонизиращата империя. Божият промисъл го срещнал със свой сънародник, син на богати жители на Тесалоники, който изучавал медицина. Последният, повлиян от чистия християнски живот на патриаршеския протосингел, оставил учението и последвал св. Рафаил. Не след дълго слабичкият младеж дал монашески обет, получил името Николай и скоро след това е бил ръкоположен за дякон.

Божият промисъл опазил двамата другари. На 12 декември 1452 г., денят на св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец, в Константинопол по настояване на императора трябвало да се отслужи икуменическа Литургия във великата църква „Св. София“ от патриарха и папския наместник. Така Папството щяло да получи власт над Патриаршията, а в замяна да изпрати военна помощ за остатъците от империята. Св. Рафаил и дяконът били задължени от властта да участват в Богослужението. Те обаче не отишли, спазвайки свещените канони да не се влиза в съслужение с еретици. Заради това били заточени в манастир в Тракия. След половин година Цариград паднал в ръцете на озверелите турци. Великата империя рухнала. В Града кръвта станала повече от водата… Св. Рафаил и св. Николай продължили да утешават своите сънародници в тези дни на бруталност, на мъка, на отчаяние. Не след дълго стигнали до остров Лесбос, който в онова време е сравнително тихо място. Султанът е оставил генуезците да се разпореждат – по онова време там царяло сравнително спокойствие. Бъдещите мъченици се установили в манастира „Рождество Богородично“ на Карея. За девет години те развили огромна по мащаби дейност. Към манастира било изградено сиропиталище, трапезария за бедни, приют за стари и болни, мнозина от местните се върнали към вярата на дедите си, селищата в околноста започнали да се облагородяват и т.н.

И така до идването на турците. По пътя си те нямали спирка – островът пламнал в пожари, кръв и плач. Но на манастира не посегнали. Малко преди Великден на 1463 г. местните се надигнали на бунт. Той бързо е бил потушен и последвали нови погроми. Дошъл реда на манастира. В него пребивавало и семейството на местния първенец – Василий, съпругата му Мария, десетмесечното пеленаче Рафаил, дванайсетгодишната им дъщеря Ирина и др. местни християни. Св. Рафаил предусетил какво предстои. На Велики Четвъртък отслужил последната св. Литургия. Скрил чудотворната икона на св. Богородица, свещените съсъди, одеждите и изпратил двама от послушниците да се скрият в гората. На Разпети Петък турците дошли в св. обител. Започвали изтезанията. От жестоки по-жестоки… На втората „Голгота“ поройният дъжд не успявол да отмие честната кръв на мъчениците. Започвали с игумена. Св. Рафаил, посрещайки дивите азиатци, им казал, че животът му принадлежи на Христос: „Ние се покланяме на Него и никога няма да Го оставим!“ Влачили го за брадата му из каменния двор на манастира. Последвал жесток побой с копията им и накрая го повесили на орехово дърво. Там той висял в продължение на няколко дни, като побоищата продължавили да се редуват с почивки, през които били измъчвани останалите християни. В нощта срещу Светли вторник – денят бил 9 април 1463 г. след Р. Хр. – изморените изверги разбили челюстта и отсекли главата на св. Рафаил. Така завършил честния и достоен земен път на Божия угодник.

Св. Николай бил физически слаб човек. Но със силен дух. И той не се отрекъл от своя Бог и Спасител. Бил вързан на едно дърво, за да гледа как мъчат любимия му учител. Със слабо сърце, св. дякон получил инфаркт при страшната гледка, влизайки в Царството на Бога! Протосът или старейшината на с. Терми бил Василий. Честният, порядъчен и трудолюбив човек е трябвало да бъде пречупен. Взели от ръцете на съпругата му бебето Рафаил, чийто кръстник – а и дал името при св. Кръщение – бил игуменът. Тъй като майката се съпротивлявала, била пребита и вързана. А подивелите човекоподобия с крака тъпкали и премазали черепа на детенцето пред очите на родителите… Трудно се разказват и осмислят жизнените стъпки на новомъчениците от Лесбос… Мария – майката – не издържала и издъхнала пред ужасната гледка. Ирина, дванайсетгодишната девойка, е следващата, чиито мъчения предстояли. Отрязали й единия крак и едната ръка… Отворили й устата и налели в нея вряла вода… Накрая я вкарали в огромна делва и я изгорили пред очите на любящия й баща. „Тате, не издържам!“, викало клетото момиче, а той, раздирайки се в душата си, я утешавал: „Потърпи, чедо, потърпи! Още малко, още малко…“ Накрая, омаломощени турците убили и Василий, и останалите християни, намиращи се в манастира, готвещи се да посрещнат Светлото Възкресение на Нашия Господ Иисус Христос!… Малко по-късно монах Ставрос и послушникът Акиндин, които се били скрили в гората, се върнали в манастира и предали на земята останките на своите най-близки другари и събратя в Христа… Не след дълго и те били заловени – завършили земното си битие по сходен начин…

Тази драматична и лична, и обща история – на всички балкански православни – я четох месеци преди да тръгнем към осветения и напоен с много мъченическа кръв остров. Разказах я на спътниците ми в автобуса, когато наближавахме Айвалък. И при посрещането ни в манастира една от монахините също ни върна пет века назад. И всеки път усещането е болезнено. От една страна. От друга страна ми вдъхва Светлина, вяра във Вечността, изпълва душата ми с тиха божествена Радост – укрепява маломощния ми дух и ме насърчава! Не е трудно да се обясни защо този отдалечен гръцки остров е толкова притегателно място в последните години.

В двора на манастира цареше безупречна чистота. Десетките саксии, даващи зеленина и свежест, бяха натъкмени като за изложба. Допълнителната орнаментика със зеленина „отваряше“ много дворното пространство и сякаш казваше на посетителя: „Спокойно, отдъхни си! Грижите ще отминат. Очаква Те радост и блаженство в Царството Божие! Не се лени – приеми Божията Любов…“ Каменните плочи – аранжирани от различни нюанси на сивото – на пръв поглед разхвърляни небрежно, създаваха усещане, че вървим по килим от бисери. Пред нас имаше два входа от северната страна на храма. На единия бе указано с табелка Агиазмо – т.е. към мястото на свещения извор. Другата врата бе към църквата. Оказа се, че храмовете са два – един над друг. Построени така, заради хълмистото разположение на обителта.

В „долния“ храм бях впечатлен от многото – и то големи – златни и сребърни кандила, висящи от равния таван из целия храм. Никога не бях виждал така устроена църква! На редици, през метър-два, тези кандила на вечерна служба – в по-късен час – биха създали изключителна, мистична, предразполагаща към вътрешна-сърдечна молитва всеки един, намиращ се в Божия дом. Близо до входната врата, отляво, поклониците се посрещаха от мощите на св. Николай, честната глава на св. Рафаил, мощите на Олимпиада. Честните тела на светиите бяха почти или частично покрити с много „знаци“ – тамата (в Гърция има традиция да се поставят по чудотворните икони и мощи, златни или сребърни образи за получената помощ – напр. крак, ръка, сърце, детенце и т.н.) Следваше делвата, където е изгорена св. Ирина. А на фона на снежнобелите стени и прозорци, боядисани в свеж, син цвят, мекотата на дървения иконостас привличаше като магнит. Всъщност, това бе една ниска преграда – като в древната Църква – между олтара и кораба на храма. „Царските“ икони бяха с големина на класическите аналойни св. образи, поставени за целуване. В дясно от иконостаса в голяма рака са поставени мощите на св. Ирина и нейните родители. Поклонихме им се. Отслужихме отново кратък молебен. В горния храм – целия изографисан, с огромен купол, водещ към безкрайността – са мощите на св. Рафаил, поставени в страничния „кораб“ на храма.

Монахинята, която ни разказа накратко историята на манастира и житията на светците, ни заведе до гроба на ктиторката на манастира, игумения Евгения. В един заден двор от манастирското пространство, отново ограден с много зеленина, се намираше мястото, където са упокояват тленните останки на тази жена. Близо до гроба й сянка даваше южното дърво памело, отрупано с огромни – като пъпеши – узрели плодове. Огромни, каквито са били и плодовете от живота и делото на родената в местното градче Пломари игуменка. Много може да се изпише за нея. Когато идва на това място (1964 г.), манастирът е все още недостроен, а тя пребивава в палатка през деня. Дълго време нощува по домовете на местните християни в селцето Терми, защото по онова време на карейския хълм господстват змии и скорпии… Днешното манастирско сестринство, величествените постройки на двата храма, аязмото, трапезарията, манастирската лавка, сградите за нощувка на поклонници (до три дни е безплатно!) и т.н. са изградени през петдесетте години, които тя е отдала в служение на Бога и Църквата, на немощните, бедни и нещастни хора… Представя се Богу на 3 юли 2013 г. На гроба на майка Евгения са поставени също тамати, говорещи за нейното благодатно застъпничество за хорските немощи и грижи – и след упокоението й. Последва среща с днешната игуменка, майка Тавита. Знаехме за манастирската традиция, всеки поклонник да подпомогне обителта и сестринството. Оставихме в приемната своите дарове, подготвени от България. Всеки от групата получи благословията на дошлата от Кипър днешна настоятелка. Настанихме се в спалните помещения за поклонници и пак към автобуса. Предстоеше ни нелека програма.

Междувременно си припомних нещо. Месеци преди да тръгнем за тези места, срещнах една моя позната във Варна. Оказа се, че е била на Лесбос. Поклонила се е на тези места. Докоснала се до Светостта! Трудно се овладяваше да ми описва впечатленията си! Каза ми, че винаги, когато се обърне с молитва за сина си към „малката Иринка“ – така нарече дванайсетгодишната св. Ирина – тя винаги й е помагала! Разказа ми и за водата от аязмото. Много слабо е текла. Това е създало затруднения на групата – проблеми с търпението, с вечно недостатъчното време за изпълнение на програмата. Но някои останали да си допълват съдините и когато Литургията е започнала. И тогава водата потекла обилно! Когато Богослужението приключило и останалите с празни шишенца се отправили по стълбите, водещи към аязмото, отново са намерили тънка струя светена вода… Е, при нас нямаше такъв проблем – спокойно всеки, който желаеше, си напълни съдовете.

Лесвос, както уточни Виолета (гърците нямат звук б!), е третият по големина гръцки остров.        Една част от известността си дължи на и на едно съвременно „направление“ в битието ни – трудно ми е да пиша за тези неща, които са част от реалността ни днес, но грозната, нечистоплътната. Преди време четох, че местните жители поискали от Върховния съд в Атина да забрани на последователите на този „вид“ сексуалност да се наричат лесви (гр.), т.е. лесбийки. Но и в атинския съд – предполагам, че днес и в други обществени институции в света – лобито на лесвите, за жалост, е със здрави устои… Тази година се навършиха шестдесет години от излизането наяве на една друга известност на острова. Историята на новомъчениците!

А нашата програма бе много богата на подобни „срещи“! Още не оставили историята на карейския хълм и неговите доблестни герои, трябваше да се пренесем в друго чудно място. Следваше манастирът на св. Арх. Михаил, наричан още Таксиархис. Т.е. „Генералът“! Ма(н)даманос (на гръцки н-то не се чете), домът – както местните го наричат – на св. арх. Михаил, не беше далеч. На места пътят се виеше край морето. Виолета бе започнала своя разказ. Ерудицията й на човек, запознат с материята, се усещаше и от спокойния тон, и от последователността на разказа. През времето, което прекарахме заедно, не спря да отговаря на безкрайните ни въпроси. За Архангела и аз бях чел доста. Сега слушах внимателно, за да добавя още към красивата и мистична картина на покровителя на острова. Наближавахме това, за което преди месеци моя приятел Пешо Паскалев ме бе провокирал.

Още по пътя към манастира Виолета ни разказа за военния самолет, който ще видим, поставен пред манастира. Често гръцкото въздушно пространство се нарушава – и до ден днешен – от турска военна авиация. През 1982 г. гръцкият военен пилот Сейтаридис влязъл в битка, за да прогони съседа-враг. Но над Ма(н)даманос самолетът му се повредил. Тогава пред него се явил образа на Таксиархиса и го приземил безаварийно… в морето. Благодарният пилот-християнин решил да постави самолета до манастира, за да напомня на поколенията за едно от безбройните чудеса на св. арх. Михаил. „На много места по света се почита паметта ми, но в Ма(н)даманос е моят дом!”, тези думи, дошли от небето, са чути от местните и те ги пазят в сърцата и предават от поколение на поколение!…

Преди повече от хилядолетие в Егейско море властвали пирати-сарацини. Те били „ужаса” на островното население – плячкосвали, грабели и убивали необезпокоявано. Отвличали мъже, жени и деца, а после ги продавали в робство по богатите тържища на Изтока. Дошъл редът на манастира край с. Ма(н)даманос. Добре укрепената св. обител, с високи зидове и храбри монаси, много пъти е привличала разбойниците, но божиите служители все успявали да не ги допуснат. В началото на Великия пост, когато Богослуженията са дълги и вглъбяващи, малко след ударите на клепалото, канещо братята в храма, пиратите прехвърлили стените и изненадващо нападнали нищо неподозиращите монаси. Безмилостно ги посекли вътре в храма. Само един от тях, послушникът Гавриил, успял да избяга през прозореца на св. олтар и да се скрие на покрива на храма. Това не убягнало от погледа на някои от сарацините и те го последвали със стълба, за да го хванат. Изкачвайки се нагоре, станали свидетели на дивно чудо – пред очите им покривът на храма се развълнувал като бурно море, посред което застанал с внушителен ръст, с мълниеносен поглед и огнен меч самият св. архангел Михаил. От това страшно видение пиратите забравили всичко и в ужас побягнали в посока на кораба си. Впоследствие обаче били намерени мъртви, посечени недалеч от брега…

Прието е да се смята, че събитието е от Х век. Когато послушникът се окопитил не знаел какво да прави. Започнал да се моли на св. Архистратиг за своите мъртви събратя. Тогава образът от иконата сякаш оживял, излъчвайки неизказан мир и божествена сладост. Пред очите на младия човек се явил жив – такъв какъвто бил на покрива – военоначалникът на безплътните сили. Обзет от непреодолимо желание да изобрази това неземно лице, в момент на божествено просветление, послушникът излязъл от храма и взел от манастирския двор пръст, а с гъба събрал в глинен съд от мраморния храмов под още незасъхналата кръв на убитите монаси. Така замесил глина. Призовавайки Божията помощ започнал да моделира, макар, че нямал и бегла представа от този вид изкуство. Глината в съда привършила, когато монахът осъзнал, че е успял да направи само лицето, крилете и огненият меч на небесния воин. Да развали направеното и започне от начало му се струвало невъзможно. Затова и образът в долната си част останал сякаш недовършен. Стотици години са изминали от това и страшно, и дивно събитие. Хилядолетие св. Архангел, Таксиархис-ът, е пазител и покровител на жителите на о. Лесвос. Записаните чудеса са издадени в десетки книги. И продължават да се дописват.

Едва ли има православен храм на острова, който да не е пострадал от турците. Но тук не са смеели да припарят с лоши намерения. Да, селището е било изпепелено – Ма(н)даманос – и днес нововъздигнатото се намира на няколко километра от манастира, но до светинята не са се докосвали! „Тюрк катс!“, т.е. „Върви си, турчино!“ – многократно местните са чували тези думи към идващите с лоши намерия варвари. Но и до ден днешен в манастира идват турци на поклонение, да помолят Таксиархис-а за себе си, за семействата си. Ние видяхме такива в храмовия комплекс, а и надписите в лавката също включваха турски език. А св. обител има два празника. Традиционният е на Архангеловден (8 ноември), но по-големият е на Втора неделя след Пасха – Неделята на Мироносиците. Денят, в който преди около тридесет години е обновен храмът. Тъй като е било 8 май, Втора Неделя след Великден. Това дори е местния най-голям празник на острова, а отскоро е и всенароден празник в цяла Гърция!

С нетърпение – признавам и доза любопитство имаше в мене – очаквах да видя барелефа. На входа на манастира ни посрещна огромна икона на св. Архангел. Размерите й бяха величествени – два метра и половина, поне, бе висока! Да покровителства тези, които идват с чисти сърца, но и да респектира или спира недобронамерените. Обкичена със златни и сребърни дарове тамати – традиционно. В двора един човечец старателно чистеше фугите на плочките, заради наближаващият 8 ноември, деня на св. арх. Михаил.

   А базиликата бе огромна. Впечатли ме иконостасът. От камък, но с много орнаменти, доста украшения – леко понатруфен ми се стори на пръв поглед. В началото дори усетих нещо, дразнещо окото ми – вътрешната архитектура на храма наподобяваше католическата традиция, може би готически бе стилът й. Фигури на светци бяха „вплетени“ по иконостаса, а по стените липсваше уютът на византийската стенопис. Дори Разпятието на Христос на върха на иконостаса сякаш приличаше повече на католическия тип… И тук „машината на времето“ бе оставила следа. Латинците са господарствали в този район – във времето на упадък на Империята до идването на безбожната орда – и вероятно те са оставили своя отпечатък в бурното време на второто хилядолетие. В дъното, пред иконостаса, се откри онзи хилядолетен образ, който привлича всяка вярваща душа, всеки търсещ Пътя, всеки страдалец… Чудотворният берелеф! Пред него всичкото околно пространство беше без значение. Византийски или католически бе стилът на архитектурата в храма – този въпрос отпадаше пред онзи свещен образ, преминал през вековете! Поставен е пред иконостаса. Благост, мекота, спокойствие, Любов излъчваше. Бях чел, че при разширяване на манастирската църква през XIX век не са успяли да го преместят. „Не е дал разрешение“… Намира се до „царската икона“ на Христос. И, най-вероятно, заради това иконата на св. Йоан Кръстител е до Богородица – разменени са местата им с Таксиархис-а. Стои на мястото, където е бил в древността. Отрупан е с дарове – има и няколко меча. И тях очаквах да ги видя. По стара местна традиция поставят и железни обувки – за да може св. Архангел да обикаля по света и помага на просещите помощта му. След време намират ходилата им изтъркани… И все пак, най-важното при поклонничеството, при досега със светостта, е молитвата. Да изпроси, да измоли човек за близките, за този объркан свят, за себе си мир, опрощение, помощ, мъдрост, подкрепа и в никакъв случай на последно място – да благодари!…

„На много места по света се почита паметта ми, но в Ма(н)данамос е моят дом!” Тези думи са истинни! Абсолютно съм убеден… С тези думи Архангелът се явява на млад мъж от Атина, безприкословно казвайки му да занесе меч в манастира. А седмица по-късно в хотелската стая на младежа в Мюнхен му връчва голям, красив меч. Когато след седмица масивното сребърно оръжие е занесено в манастира, се оказва, че то приляга за иконата – сякаш всичко предварително е премерено и изчислено!…

„Най-вкусните понички на острова се правят тук!“ Разбира се, че Виолета ни каза това. Докато щъкаха хора от групата ни и в храма, и покрай манастирската лавка, а и любителите на фотосесии не скучаеха, някои се възползвахме от местната сладкарска опция. Е, разбира са, че са вкусни – без да съм експерт – особено след като обед бе попреминал… Дойде време да се разделяме с Таксиархис-а. Трябваше да оставим толкова уютния и спокоен Дом на Архангела. Дом, утешаващ страдащите, немощните, верните Божии чеда… Много бързо протичат тези срещи. Часовникът неумолимо диктува да потегляме. Още едно свято място, което трябваше да оставим. Още едно място, на което искахме да се върнем някой ден. Натоварихме се на автобуса по-скоро превъзбудени – но и утешени от срещата със св. Архистратиг – от многото събрани впечатления и потеглихме.

Още осмислящи история, образи, картини – от миналото и току-що видяното и докоснато – и нашият местен гид, Виолета, грабна микрофона, продължавайки да запълва позапълнените ни „карти памет“ с още факти за Гърция и гърците, включвайки лични преживявания, правейки паралели между начина и отношението към живота, традициите им и нашите, а и ни затрупа с много информация за Лесвос, за поминъка на местните жители и т.н. Гърците са много шумни в комуникацията си. Това ми е правело впечатление. А тя си е мислела, че постояно се карат помежду си. Не, просто това е техния манталитет – емоционални, чувствителни, като повечето южни народи. Храната им е 95% местно производство. Препитават се основно със земеделие, животновъдство („Морето гъмжи от риба“, обясняваше Нико малко преди това на отец Борис.), туризъм… Трудят се много, но и знаят как и кога да почиват. „А, бе карат си яваш-яваш“, си помислих, когато разбрах, че докато излезе пенсионното решение на Нико е трябвало да чака… 36 месеца!? Новото правителство на поредния Караманлис е обложило с… три данъка пенсионерите. Съседите имат отдавнашна политика и към младите. Студентите в държавните университети, например, са на пълна издръжка, вкл. храна и общежитие. „Е, затова пък не са много местата“, доуточни Виолета. И още факти, и още сравнения…

Изведнъж картината около пътя тотално се промени. Шофьорът намали скоростта. От двете страни на пътя имаше много и почти базразборно паркирали автомобили по пътя. Вдясно висока – и то доста – зидана ограда, последвана от мрежа и с няколко реда тел най-отгоре. Тук-там стърчаха камери за наблюдение. А в заградения район стройно бяха подредени много палатки – ама наистина много. Около тях щъкаха мургави хорица, изглеждащи нещастно. Имигрантският лагер. Някои бяха излезли и извън лагера, досами пътя. Докато пътувахме към Айвълък, се шегувахме, че имигрантите на Лесвос се издържат посредством селфита с туристите… Но наистина тези хора имат нерадостна съдба и трудна перспектива. Живеят в лагер, построен за 5 000 души, но в момента – и поради постоянния им приток – са почти 20 000! Ако може човек да си представи тази цифра – двадесет хиляди – и я съпостави с местните островни жители, които са осемдесет хиляди, може да добие някаква идея за ситуацията на третия по големина, но и най-източно разположен, гръцки остров. Осигуряват им храна, има училища за децата, поликлиника. Често избухва напрежение или пък дори бунт в лагера, но най-вече заради лошите условия. Ами да живееш на палатка далеч от дома си, приятелите си, средата си, едва ли е толкова лесно. Но защо са тръгнали? Какво са си представяли? Кой и какво са ги подтикнали? Без документи за самоличност те не могат да продължат пътя си към „обетования“ и бленуван от тях Запад. Получават по 400 € на месец, но нямат право да работят (поне официално…). Някои семейства са си намерили квартири в близките села. Виолета ни обясни, че за малките населени места има дума, означаваща по-скоро „населено място“, отколкото „село“ в нашия българския смисъл. Нашата екскурзоводка подчерта ясно, че имигрантите не са заплаха за местните жители. Никога не са имали проблем двете общности на Лесвос. Но заради телевизионните репортажи от лагера, туризмът през последните години сериозно е намалял. „Казвайте, че тук е много спокойно!“, ни помоли Виолета. Да, така е – и ние се уверихме в думите й през времето, което прекарахме в това чудно място.

Следващата ни дестинация бе градчето Пломари. Чувал съм го преди, свързвайки го винаги с гръцкото традиционно алкохолно питие узо. Отивахме в Музея на узото. Сетих се отново за моята позната, посетила Лесбос. Разказа ми, че тяхната група два пъти е отивала към Музея на узото, но и двата пъти е бил затворен. Тогава водачът им е казал, че това е защото групата им е била много благочестива… „Е – помислих си аз – като гледам хората от нашата група, изглежда благочестието не им е чуждо. Ама ние отиваме в музей, а не да пиянстваме!“

Виолета ни помоли да видим по географските карти формата на острова – наподобява дървесно листо. Има два много дълбоко скрити залива. Днес щяхме да преминем покрай по-малкия от двата. Четох в нет-а, че някъде из тези заливи – или пък на по-закътано място – интернешънъл лесвите си устройвали често сбирки през лятото. Градчето Пломари е разположено в южната страна на острова. Между него и най-големия град, Митилини, имало от стари времена закачка. „Традиционно…“, си помислих. А столичани използвали скоропоговорката: „Дори и магаре не искам от Пломари!“…

И така, докато пътувахме, започнаха да прехвърчат ситни капки дъждец. „За първи път през месеца се опитва да превали на острова“, уточни нашата екскурзоводка, а беше последният октомврийски ден! Междувременно, вляво от пътя преминахме покрай фабриката за узо „Пломари“. Виолета каза, че на острова има четири производителя. Сега отивахме към фабриката за узо „Барба Яни“ или – както казахме по-горе – на гръцки е правилно да се каже „Варва Яни“. Буквално означавало „чичо Яни“. Спряхме в двора, пред не особено голяма сграда, но добре озеленена с палмови дръвчета и добре подрязана трева, насочвайки се към остъклен салон. Очаквах фабриката да е нещо значително по-мащабно. Но размишленията ми бързо бяха разсеяни. Това, което впечатли всички бе… неотменимия и натрапчив мирис на анасон, разнасящ се из цялото околно пространство

Скоро се появи млада жена, която ни покани в музея. Разказа историята на фамилната фабрика, разказа ни за някои от експонатите, а после ни остави време да разгледаме останалите. Сред тях бяха малки дървени буренца, стъклени колби с различни големини, „казани“ за варене на алкохол с различен обем, стъклени шишета асорти, дървено масивно бюро, чугунена печка на дърва за отопление, мастилница за бюро с писалки, телефон тип „шайбов“, изсъхнала връзка анасон дори, дървен „офис“ стол и т.н., и т.н. През 1860 г. тази фамилия започва да произвежда узо. За справка – Гърция се освобождава от турско робство тридесет години по-рано, но Лесвос едва след Първата световна война е върнат на гърците, през 1922 г. Днешният собственик, Йоанис Варваянис, е петото поколение, което продължава семейния бизнес. Умилително е това – поне за мене – да продължиш делото на дедите си. И още по-важно е да го продължат наследниците ти! Много силна кръвна връзка, много голяма лична борба, но и изключителна чистота в живота – без нея е невъзможно, според мене – трябва да има човек, за да предаде достойно наследството на тези, които идват след него! В музея видяхме родословното дърво на фамилията. И не след дълго се пренесохме в производствения цех.

Там един исполин, почти двуметров мъж на средна възраст, в зелена фирмена фланелка ни разказа подробно процеса на приготвяне на узото. Не малко говори човекът, интересни неща каза, но това, което аз запомних, бе как – според фирмените правила – трябва да се консумира тази специфична спиртна напитка. Никога не трябва да се поставя в хладилник – или „не дай Боже!“ във фризер, както аз го правя („Ле-ле, как съм пил толкова време узо?!) – а се съхранява на стайна температура. Разрежда се със силно охладена вода – но не с лед – която намалява алкохолния градус. При добавяне на вода побелява, защото намалява разтворимостта на съдържащите се в узото маслени извлеци. Специфичният аромат идва от анасона. Днес спиртната напитка е със защитен произход – т.е. само в Гърция и Кипър може да се използва това наименование при производството.

После дойде момент, който през цялото пътуване повишаваше адреналина на групата. Пазаруването! Предложиха ни да си закупим от различните асортименти на „заводски“ цени. За първи път ми се случва да купувам от фабрика – и то досами производството. Не е кой знае какво преживяване – нито ми се повиши кръвното, нито се появиха „пеперуди в корема“… Може би единственото, което се промени, бе намаляването на валутните ми спестявания.

Докато е течала презентацията зад нас на едно бюро в огромното хале се е настанил мъж на около шейсет години. После разбрах, че това е истинският „варва“ Яни. Собственикът! Запознах се с него. Поговорихме си, доколкото двамата боравим с английския. Направихме си снимки. Попита ме на кого е посветен храмът, където служа. Когато му казах св. Петка, той извади една банкнота и ми каза да я поставя в касата ни за дарения. Много обичал светицата! Много почитал и св. Серафим Саровски. Поздрави ме с Христос воскресе! на славянски, а аз му отговорих на гръцки – Алитос анести! После г-н Варваянис ми каза, че с негови средства си строи храм, посветен на св. Евстатий. Докато се опитвах да си припомня житието му, гъркът ми подсказа и другото му име, езическото, преди Кръщението – Плакида. Да, сега се сетих – римски офицер, живял по времето на Траян, който губи всичко. Наподобява малко историята на старозатния и праведен Иов. Губи имот, губи военния си чин, семейството му – жена му и двамата им сина – е отвлечено, но после отново е въздигнат в армията, намира жена си и синовете си, и когато на власт идва Адриян, отстоява вярата си в Христос – с него е и семейството му – мъчат ги и накрая ги изгарят… Колко хубаво, колко красиво е един човек – мислех си за г-н Йоанис Варваянис, наследил традиции от дедите си и предаващ ги на наследниците си (представи ми дъщеря си, зет си, внучката си, както и сина си, които работеха във фабриката), даващ работа на други хора, но може би най-важното – че живее по християнски! Всичко останало е суета!

Интересният, провокативен дъх на анасон ни следваше и в музея, и във фабриката, и в автобуса. Бяхме се поотдалечили доста от Карейския хълм, според мащабите на острова и трябваше да се връщаме. Решихме преди това да вечеряме в близкото градче Пломари. Автобусът ни спря на пустия  площад до също така пустия кей. Питах се как се издържат местните, когато туризмът замре. И по нашето Черноморие я има тази дилема. На площада съзрях някакво заведение, което ми навя спомен. Но къде съм виждал подобна картина?… „Върнах“ се в детството. Преди повече от четиридесет години! Селската кръчма, с дървените маси и столове, с лекьосаните тук-там покривки, с дядовците, които играеха карти или си говореха за неща, които не ми бяха интересни, а и не разбирах… Да, такава бе и кръчмата на площада – в центъра на Пломари – в която влязох да поръчам кафе. А това бе вариант и да попитам за вечеря. Докато приветлив мъж на средна възраст ми приготвяше гръцко кафе, го заразпитвах за възможностите за хапване. Оказа се, че освен напитки имаше още снакс, чипс, солети и други залъгалки. Скоро и други хора от групата ни донесоха информация, че няма къде да се вечеря. Нико, съпругът на Виолета, ни даде оферта за ресторант на негов приятел в Митилини. При липсата на други опции, отпрашихме по вече тъмните и не толкова широки пътища на Лесвос, а компания ни правеше топлият ромон на първия октомврийски дъжд.

Заведението се намираше в покрайнините на града. Минахме покрай градския стадион. Имаше футболен мач. Замислих се колко ли е издръжката на този отбор от най-отдалечения гръцки остров, който едва ли играе в професионалната лига? А освен това да има и осветление? Да пътува със самолет за гостуванията? (Едва ли ползва осем часовия преход с ферибот до Кавала…) Та, до преди година елитния „Черно море“ – от т. нар. наша черноморска столица! – нямаше осветление на стадиона си… Сравненията с нашите географски ширини – които постоянно и някак естествено правех – все по-често приключваха с леко разочароващ привкус. Не много след футболния стадион преминахме покрай летището на острова. Това също бе едно от условията в живота на местните да има възможности за развитие. Няколко ежедневни полета до столицата, а и два пъти в седмицата – ако не греша – до Солун са част от опциите пред местните. Островите изискват специални грижи от държавата. Изискват една често използвана от политиците ни дума – инфраструктура… Както впоследствие научих, след финансовата криза от този век много от летищата на островите са вече приватизирани. А конкретно на това, в Митилини, собственик е една известна и у нас фирма от бранша – ФРАПОРТ…

В ресторанта, в който ни заведе Нико, бяхме сами – бг групата. И няколко оядени котарака. Които така и не спряха да се увъртат около трапезата ни. Морските дарове преобладаваха на масите – може би съвсем естествено. След достатъчно многото преживявания през този ден уморени, но и доволни,  отпътувахме към манастира на „Св. Рафаил, св. Николай и св. Ирина“.

Отново преминахме през центъра на столичния град, покрай изпъкващия на фона на ниските, разположени амфитеатрално, сгради катедрален храм „Св. Терапонт“, известен с красивия си интериор, в който не успяхме да се поклоним. Оставихме нашите местни „джокери“ – Виолета и Нико – пред дома им в едно от малките и китни селца по пътя ни към Карея. А дъждът навън се усилваше. Земята на острова имаше нужда от небесната вода, както душите ни от покайни сълзи… Малко преди да стигнем до манастира отец Борис взе микрофона и направи съобщение. Следващият ден той трябваше да ни остави, за да отпътува към Константинопол.

В петъчното утро въздухът бе свеж – след вчерашния дъжд слънцето се опитваше да надникне иззад облаците. С отец Борис се разделихме рано сутринта и аз се отправих към манастирския храм. Денят бе 1 ноември. Православната църква почита и празнува св. безсребърници Козма и Дамян. Както обикновено, когато сме на поклонническо пътуване, присъстваме – или участваме – на св. Литургия. Влизайки в горния храм на манастирския комплекс, разбрах, че утренята бе вече започнала. Четяха Шестопсалмието. Човек, знаещ реда на богослужението, а и някоя друга дума на езика, на който се служи, може да се ориентира. Това ми се е случвало в чужбина, в небългарска община. Групата ни полека-лека се събираше. Клисарката – така я припознах, заради синята престилка – започна да приготвя петохлебие. В сравнение с нашето, хлябовете бяха доста по-големи, цели пити! Спокойно можеше да се закуси след службата. Докато слушах умилителното и вдъхновено пеене на двамата псалта – мъж и жена на около шейсет години, не даващо възможност на човек да се разсейва в мислите си, а напротив, подтикващо към молитва, вътрешна, съкрушяваща сърцето – служещият свещеник ми махна да вляза в олтара.

Отец Михаил не говореше английски – то и аз не зная… – и се наложи да си комуникираме с ръце, с очи и… на езика на Любовта! Получих покана да се включа в служението на Литургията. Очаквах го – още от вечерта имах такова усещане ли, надежда ли, не мога точно да кажа – и затова се бях приготвил… Той извика „клисарката“ на входа на олтара и след като размениха няколко изречения, тя ми преведе на стар македонски диалект това, което отецът искаше да ми каже. Жената със синята престилка се оказа от Серес, потомка на българи от Македония, дошла като харизанка – т.е. даваща, даряваща безвъзмездно труда си за св. обител. Това е отколешна традиция в Гръцката Църква. Още веднъж-дваж се наложи да ползваме нейното любезно посредничество. Излязохме да отслужим петохлебието.

Благословено е Царството…“ Започна Литургията. През цялата служба дверите останаха отворени. Като на Възкресение Христово! Спомних си думите на св. Рафаил, че на Карея през 1463 г. е била „втора Голгота“. Щом има Голгота, значи следва и Възкресение!… Аз нямах служебник. Е, зная реда, зная какво след кое следва. Но има текстове, т. нар. „тайни“ молитви, които свещеникът чете наум, според българската практика. (Въпреки че, когато съм ги чел на глас, хората, присъстващи на Богослужението, са ми казвали, че това е било „неповторимо, неописуемо“ преживяване.) Трябваше да се справя. Решението бе да се моля от цялото сърце, от цялата си душа. Отец Михаил ми кимна да кажа малката ектения. Отговориха ми с Господи, помилуй! на роден език от групата ни. Явно и това бе част от инструкцията. И на следващата малка ектения отецът пак ми кимна. И още, и още… „Символът на вярата“ го казаха нашите хора на български. Вече не можех да се владея. Цялото ми същество се съкруши. Сринах се… Гръцкият ми събрат ми кимна да продължа, но вече нямах никаква възможност, нямах сили да продължа. Сърцето ми ликуваше! Душата ми се радваше! Сълзи на радост, на щастие, на Божие присъствие и благодат, на райско блаженство се стичаха по лицето ми! Неописуемо бе това състояние – това, което чувствах в онзи момент! „Отче Наш…“ също прозвуча на български и ме приземи, когато трябваше да кажа възгласа „Защото Твое е Царството…“ Гръцкият ми събрат ми даде да причастя Божия народ. Много хора бяха надошли. Храмът бе пълен. За разлика от нас, гърците – традиционно – пристъпват на поканата: „Със страх Божий, Вяра и Любов, пристъпете!“. Пристъпиха и две жени от нашите. Слава Богу! Накрая, преди да раздам нафората, отец Михаил ме подтикна – вече се разбирахме само с поглед – да кажа нещо. Потърсих с очи жената от Серес, но тя вече ме чакаше пред дверите. „От името на българската група…“, казах и я помолих да преведа, за да продължа. Последва почти петминутен (!?) превод от харизанка-та и реших, че ми е прочела мислите – това, което е казала тя, е било това, което съм щял да кажа и аз на хората… Не ми остана друго, освен да раздам нафората! Pater, we love you!, емоционално, радостно се провикна клиросният певец, добавяйки още щастлив заряд в един от най-чудните ми житейски мигове!

Последва водосвет. На всяко първо число от месеца и в нашия храм освещаваме вода. „Колко много сме близки!“, през главата ми мина тази мисъл. Изпяхме „Спаси Господи люди Твоя… православним християном…“ (А не болгарский народ, както често се пее у нас – нали не само българите сме християни?!…) на славянски след кимването на гръцкия свещеник. След като поръсихме народа, отец Михаил ме покани да пием кафе. Казах му, че групата ни има планове. „Ще почакат“ – така си преведох думите му и жеста му с ръка. Можех, но не исках да му откажа… Но първо отидохме да отслужим трисагий на гроба на игуменката-ктиторка, майка Евгения. Аз припявах само минорното „Кирие елейсон!“. В олтара се разговорихме с мъжа, който помагаше по време на службата, Константинос. Оказа се, че преди години е бил в София и предал книгата за митилинските мъченици в храм в центъра (според мене това е било „Св. Петка“, намираща се под х-л „Шератон“), за да се преведе. Кафето го пихме в приемната на игуменката, майка Тавита. А при нея имаше несекващ поток. Реда си чакаха щастливи, сиящи, но и измъчени, страдащи хора. Тя тихо и кротко ги утешаваше, подкрепяше жестовете си с тихи и благи думи… И присъствието ми отстрани на тези кратки, окуражителни срещи ме изпълни с радост – все едно, че аз бях и просещ, и благодарящ, и накрая ощастливен… И тогава джобът ми се разтресе. Вибрираше телефона. Ясно – чакаха само мене! Когато се качвах в автобуса, погледнах часовника си. Стана ми неудобно. Извиних се на групата и потеглихме. Колкото и да ми се искаше всичкото това преживяване да не прекъсва…

Добре че имаше доста път до първия ни обект в днешната програма. За „да се върна обратно“ при групата. В мислите си все още бях там, на Карея. Като на телевизионен запис изникваха различни картини от току-що преживяното и които аз „с дистанционното превъртах“, и „превъртах“… Виолета и Нико неусетно се бяха качили в автобуса. Разказите на нашата местна екскурзоводка се точеха плавно, с автобуса преминавахме през традиционния местен островен пейзаж, но аз си бях все още в манастира на новомъчениците…

Пристигнахме в Агиасос, красиво традиционно гръцко селце. „Известно е със своята керамика, бродерия и текстилни изделия“ – поне така пишеше на проспекта на екскурзията ни. Популярна дестинация сред гостите на острова, заради манастира и съкровището му – чудотворната икона на св. Богородица Врефократуса. Храмът, посветен на Божията Майка, е построен през 1815 г. на мястото на стара, изпепелена от пожар, църква. Според местно предание, чудотворната богородична икона е била изработена от св. евангелист Лука от мастика и восък и пренесена от Йерусалим до Агиасос от монах Агатон от Ефес в далечната 803 г. А Виолета каза, че на тазгодишния манастирски празник – Успение Богородично, 15 август – е имало много народ и било много трудно да се разминават хората из тесните павирани селски улички. Въпреки че туристическитя сезон бе приключил, дюкяните, кафенетата и сергиите все още очакваха закъснели – като нас – туристи и/или поклонници. Зелинаната от селските дворчета, дозирана със саксии, ни ободряваше за сметка на слънцето, което ту се скриваше, ту се показваше над сивите купести облаци – като в битката между доброто и злото, която така и не престава в света…

Не съм сигурен, но сякаш в Агиасос имаше най-голям избор от излишни неща, предназначени за продаване и събрани на едно място. Спомних си за думите на св. Антоний Велики… Да, туристът има нужда да си отнесе някой и друг подарък, малък спомен, но точната граница между него и кича много трудно и рядко се намира… Докато се проведе поредната фотосесия сред местната шарения, на фона на многото традиционни, местни, типични картини, докато се събере и се качи в буса провлачената група от български поклонници, се наложи Нико да се обажда втори път в Митрополията в Митимна. Нямаше да успеем да стигнем – според уговорката ни – до следващия ни обект. Това бе манастирът „Св. Игнатий Лимонос“. Тъй като от три години във въпросния манастир няма монаси, той се отваря само при посещение на група! Едно уточнение – на острова има две Митрополии. Едната е в Митилини, а другата е в Митимна – селище, намиращо се в северната част на острова.

Пътят към манастира на св. Игнатий е сравнително тесен. Прозвището „лимонос“ идва от гръцката дума, означаваща поле, ливада. Манастирът е изграден на равно място между невисоко планинско възвишение и Калони – по-големия от двата залива на острова. Никога не бях чувал за този светец. Това бе още една среща със светостта. Среща с един непознат за мене досега Божий угодник. Среща с още един пример. И това винаги ме провокира да съм нащрек.

Светата обител отвън наподобяваше някои от нашите възрожденски манастири с отбранителния си – трудно достъпен за нежелани посетители – вид. След като преминахме през масивната желязна порта, влязохме в голям двор. И пред манастира, и вътре в него не липсваше зеленина, за която си личеше, че се полагат сериозни усилия. Въпреки липсата на монаси! Равномерно пред правоъгълния триетажен манастирски корпус, оформящ вътрешния двор, бяха разположени огромни делви, може би използвани преди време от манастирските братя, а днес чинно бяха засадени със зелени ниски храсти. В центъра на двора имаше доста голям храм, отцепен чрез дебело червено въже.

Отстрани на верандата ни чакаше монах. На средна възраст, неиздаващ емоции – типично… Покани ни в единия от храмовете. В центъра му бе честната глава на св. Игнатий, поставена за поклонение и молитва от верните. Отецът с тих, методичен глас ни разказа за манастирския покровител. Още един дивен подвиг, още една звезда изгря за мене в Небесната градина! Родил се през XV век в семейство на свещеник. Млад се оженил, млад приел свещен сан. Имал деца, но благият Бог го изпитал в горнилото на личното страдание. По време на една унищожителна чумна епидемия и децата му, и презвитерата Мария прибрал при Себе Си, като живо останало само най-голямото момче – Методий. Двамата приели монашески постриг. Оттеглили се в една местност, където имало малка църквица, посветена на Пресвета Богородица. Около нея започнали да изграждат различни постройки, като по този начин поставили основите на женски общежителен манастир – „Панагия Мирсиниотиса”. По-късно, заселвайки се в местността Лимонос, пак около една църква, но посветена на св. архангел Михаил, св. Игнатий започнал да изгражда мъжки манастир, носещ сега неговото име. И в двата манастира уставът забранявал да бъдат посещавани от лица от противоположния пол.

В мъжкия манастир било устроено училище. Освен място на усърден монашески живот, това отшелническо място се превърнало в книжовно средище, където и се преписвали, но и се пишели книги.       Освен ограмотяването, св. Игнатий отдал много лични сили и средства, подпомагайки тежкия и робски живот на своите сънародници – облагородявал района около Калони, строейки пътища, мостове, изградил чешми и водопроводи. През 1530 год. бил избран за Митрополит на Митимна. В онези смутни времена се отправил на пътешествие към Константинопол, където се срещнал с патриарх Йеремия I, от когото изпросил патриаршески статут за двата манастира. Бидейки дълги години ревностен и добър пастир, през 1563 г. св. Игнатий напуснал епископската си катедра, поради болест и немощ. Този неуморен труженик „ради Христа“ преминал към вечния живот на 75-годишна възраст и според завещанието му бил погребан в неговия първи манастир – „Панагия Мирсиниотиса”. Александрийският патриарх Силвестър посетил острова през 1575 год. и 1584/85 год., като втория път инициирал отваряне на гроба му. Мощите му се оказали нетленни и мироточиви.

В края на разказа си монахът ни насочи към музея на манастира. Каза, че с входната такса от 2 € се подпомага подръжката на големия сграден фонд на обителта. Показа ни къде се намира аязмото и помоли жени да не пристъпват към стария манастирски храм – в центъра на двора – в който се допускат само мъже, пазейки древната манастирска практика, установена от св. Игнатий. Монахът допълни, че около манастира, в полето, може да се видят многото параклиси, чието изграждане започнало още от времето на светеца. Желанието му е било да са 365 на брой – посветени на всеки един светец, включен в годишния църковен календар – но до днес са изградени едва 130…

Взех разрешение от отеца да отслужим кратък молебен. Емоцията толкова ме бе завладяла, че се „изнесох“ близо до иконостаса, подминавайки и заставайки с гръб към честната глава на св. Игнатий Лимонос. Гафа го установих, разбира се, много по-късно – когато разглеждах снимките от пътуването ни.

Музеят бе изключително голям и богат на артефакти. Съхранява в себе си следи не само от манастирската история, а и от църковната, и от битовата история на о. Лесвос. Трудно е да се опише палитрата от експонати: религиозни, исторически, етнографски, даващи заслуженото право този музей да се смята за най-големия на острова. Впечатлително бе разнообразието от старинни икони, църковни одежди и атрибути за църковни служби; книжа – върху пергамент, поставени в стъклени ниши, стари дебели книги, ръчно изписани върху хартия, фермани-разрешителни за сградите; етнографска част с експонати от бита на хората в различни периоди от живота на манастира. Впечатли ме удивителна икона, изобразяваща първите стъпки на Младенеца Христос към майка Му, Пресвета Богородица. Оказа се един неповторим местен принос в иконографията от неизвестен майстор, отдал почит към Богочовека и Неговата Пречиста Майка! Докато разглеждахме, пристигнаха и други посетители – млади семейства с децата си. Дано св. Игнатий измоли възстановяването на ежедневната монашеска молитва в светата обител!

С Томас – моя нов и млад приятел – влязохме в древния манастирски храм. Излъчваше някаква особена мистика. По изографисаните – но започнали да потъмняват – стени човек може да види най-важните събития от човешката история. Целият иконостас бе „полят“ със злато, блестящо около малкото запалени кандила и тъмнеещо в ъглите. Тишината, придружена с недобрата осветеност, даваше възможност на човек да се усамоти, да се спре за минутка-две от забързаното ежедневие, да премисли битието си, да се вгледа в опита на онези, борили се за опазване на душите си в този лимонос, в тази пустиня, но всъщност, в този духовен оазис!… В непосредствена близост до „мъжката“ църква бе манастирското агиазмо. Напуснахме това свято място с надежда, че някой Божий ден може пак да се върнем, но дори и да не успеем всяка година ще си спомняме за него на празника му. 14 октомври е денят на св. Игнатий – тогава, когато почитаме и обичаната от всички св. Параскева-Петка!

Напускайки този духовен лимонос, преминавайки покрай част от параклисите, потеглихме на север. Пътят преминаваше покрай поредните маслинови горички. Често се забелязваха и стада от овце, крави, кози… В Петра ни очакваше среща с Богородица Гликофилуса. Има много икони на Божията Майка, просияли с чудната си намеса в живота на нас, човеците, които са получили някакво прозвище. Често го приемаме от оригиналния език, но понякога се намира някой, поназнайващ гръцки, да го преведе. В случая прозвището на иконата означава „Сладко целование“.

Селцето Петра – „скала“ на гръцки – намиращо се на северния бряг на острова, ни посрещна с хладно и ветровито време. Туристическият сезон бе отдавна привършил. Почти не се мяркаше жива душа по тесните каменисти улички от традиционен, местен вид. Повечето дюкян-и бяха затворени. Селският пейзаж ми напомни за Южна Италия – Сицилия, селцето Корлеоне. Не зная защо и откъде ми хрумна тази асоциация. Каменните плочи, с които бяха настелени тесните селски улички, придаваха допълнителен уют, една архаичност, една дълга непреходна връзка с предците.

Храмът на Богородица се оказа на една петра, до която се стигаше след изкачването на 114 стъпала. За някои се оказа нелеко да ги преодолеят. Тъй като скалата бе до морето – църквичката едва ли не „висеще“ над безкрайната синьозелена площ – силният вятър придаваше усещането, че сме в морето. „На борда на презокеански лайнер“, тази романтична и провокативна мисъл ме осени… В крайна сметка се събрахме в храма, където ни чакаше Богородичната икона „Сладко целувание“. И тя бе отрупана с благодарствени сребърни тамати. След молитвата, след като всеки излезе от „тайната си стаичка“, се събрахме пред иконостаса за обща снимка. От рядкосрещащия се в днешните храмове висок амвон се отваряше възможност за чудесна фотографска перспектива. Изкачих се аз – все пак амвонът е място, което се ползва от клирик… Вместо царски двери на входа на олтара бе поставена плътна кожена „завеса“, на която бе изобразен Христос, показващ се от св. Чаша и благославящ с две ръце. Ех, да можеше повече хора да разберат този призив! Това е смисълът на присъствието ни в храма – общото Богослужение. Където накрая Христос ни се дава. „Със страх Божий, вяра и любов, пристъпете!“… „Винаги всички и винаги заедно!“ е Божествената покана – бидейки литургично-евхаристиен призив – която е база за приемането в Царството. За съжаление, в нашата днешна бг литургична практика тя почти не – или много рядко – се случва. Но когато една църковна общност, като нашата, е събрана в храма, често ми напомня за Божията по(д)кана, за тази Божия заповед!…

Времето напредваше. По пътя към паркинга влязохме и в древен каменен параклис, посветен на „Св. Николай“. С доста почернели стени, стенописи, плачещи за възстановяване и със сигурност, пазещ много лични драматични и щастливи мигове на търсещите Го, Спасителя!… Полека-лека – сега-сега на гръцки – се натоварихме в автобуса и оставихме назад още едно чудно място. С това приключи програмата ни. Много бързо премина времето на този митичен – и определено мистичен – остров. Срещнахме непознати досега хора, научихме много нови неща, но може би най-важното, докоснахме се до непреходната святост, която – малко или много, зависи от вътрешната ни духовна настройка – може да ни придружава по Пътя ни!

Отправихме се обратно към манастира на „Св. Рафаил, св. Николай и св. Ирина“. Междувременно трябваше да решим къде ще вечеряме. „Инвеститорите“ от групата ни имаха желание да се спре в по-големичък магазин. Единственият магазин на Лесвос от веригата Lidl ни бе по пътя. Освен че непослушното стадо на местен пастир ни препречи движението, спряха ни втори път. Сега бе от полицията. Маршрутът ни преминаваие покрай лагера за мигранти, а там нещо се случваше. Императивно ни отклониха, а бяхме толкова близо до карейския хълм. Както вездесъщата Виолета обясни, явно имаше прием на нови бедни душици. И за да няма повод за размирици, в такива случаи и двете страни на шосето се завардват. След като се наложи да пообиколим сериозно из вече мръкналите пътища на острова, попаднахме на супермаркет. На следващия ден бе Задушница, Архангеловата. „Сондирах“ мнение, подпитах някои – а после и цялата група подкрепи идеята – та се уговорихме да отслужим обща панихида на ферибота към Айвълък. От супермаркета, освен за вечеря, понапазарихме и подавки, за „Бог да прости!“

Докато пътувахме в тъмнината, жена ми се обърна към Виолета, която се бе превърнала в нещо като жива „търсачка“ за набавяне на информация за Лесвос и Гърция – знае ли нещо за уникалната местна икона Богородица Горгона. Аз за първи път чух такова словосъчетание. Оказа се, че това изображение на Божията Майка се намира в малък храм на 48 км северозападно от гр. Митилини. Църквата е построена на една скала и е наречена на този нетрадиционен образ. Божията Майка е изобразена от кръста надолу като русалка, с типичната рибна опашка. За автора нищо не се знае – останал е неизвестен. Местните са приели Панагия Горгона – или „Богородица Русалка“, както също я наричат по народному – за покровителка на рибарите и моряците.

Наближавайки Митилини, групата ни се раздели на две. Едните искаха да заситим глада в снощния ресторант, където идеята за вечеря с местна риба бе много примамлива, а другата част предпочиташе по-скромния вариант – в манастирската трапезария с покупките от супермаркета. Та, докато едните вечеряхме в ресторанта на приятеля на Нико, другите търпеливо ни изчакаха в автобуса. Така приключи и този ден, започнал с Божествената служба, която – лично аз – няма да забравя до края на земните ми дни!…

Събота, Архангелова задушница. В този конкретен ден, освен да си припомним за нашите близки, приключили земния си път и да се помолим за упокоение на душите им, ни предстоеше доста сериозен преход – завръщане към родината и домовете ни. Рано сутринта се събрахме пред автобуса. Някои – може би почти всички – се отбихме до двата храма в манастира. Разделихме се с Божиите угодници, пазители на обителта и щедро раздаващи благодатна помощ на просещите я. В автобуса прочетохме молитва за път, а след това изпяхме многолетствие за рожденика Яни – нашият шофьор – докато той ни приближаваше към пристанището на Митилини.

Някой от групата забеляза кораб с неочаквано за тези географски ширини име – „Шабла“. Оказа се български военен кораб, патрулиращ в егейските смутни води, следящ за изпълнение на политиката на НАТО. Виолета спомена, че често български военни моряци са помагали на бедстващи мигранти в техните никак небезопасни морски „предизвикателства“. За краткия ни престой на острова лично аз го чувствах като едно изключително приятно и благодатно място, сякаш толкова отдавна съм тук. Докато чакахме да преминем през митническата контрола и се суетяхме на пристанището, си мислех, че животът на местните едва ли е лек. Оградени отвсякъде с вода, която понякога бушува, може би създава неудобства, зависимости дори от доставките, идващи от континента. Въпреки всички обективни трудности, „набавят си 95% от храната сами“, си припомних думите на Виолета. А през последните години и тези проблеми с миграционните процеси причиняват допълнителни трудности… И не само заради това, едва ли има жители на островите, които да не се уповават Нему, да не са опитали да изградят връзка с Него, Спасителя?! Поне така си мисля аз…

Дойде времето за раздяла. Виолета и Нико. Изключително мили и приятни хора! Толкова кратко бяхме заедно, а знаехме толкова много един за друг. Доверихме се един другиму много бързо и без проучване или пък притеснение. Много рядко се случва днес!…

Последва поредната – и последна на острова – фотосесия, прегърнахме се на раздяла, качихме се на гемията, помахахме от ветровитата палуба и сега-сега започнахме да се отдалечаваме от остров Лесвос. Не за първи път се налага да се разделям и да изпитвам тъга. Та дори болка. Да, животът не може да спре – а честно казано, понякога много ми се иска! Но не трябва. Пътят ни към Него не бива да спира! Стига да сме убедени в Срещата и да я търсим. За себе си зная, че срещите ми със св. Рафаил, св. Николай и св. Ирина, както и с останалите митилински светии, които срещнах тук, ще останат едни от най-важните в моя земен Път!…

В топлото помещение на гемията завзехме едно кьоше. Там, обърнати на изток, зад маса, на която подобаващо бяха поставени хляб, вино и „сладка“ палитра от подавки, както и куп листи с имена на наши близки покойници, запалихме свещичките и отслужихме панихидата. Имаше някои от групата, които поназнайваха богослужебния ред, припяваха минорно, та се създаде и подобаваща атмосфера. Това че „събрахме погледите на чужденците“ – в салона можеше да се различат четири-пет различни езика – мисля, че няма да изненада никого. Впоследствие забелязох, че около 45 минути сме се молили заедно. Почти толкова продължава общата панихида и в енорийския ни храм, „Св. Петка“ във Варна. Докато си съберем мислите, докато направим и последните фотоси на палубата на фона на турскосиньото море, пристигнахме в Айвълък.

Преди да потеглим по дългия преход към родината, се отбихме на една бензиностанция. Това, което ме впечатли бе, че докато се пълнеше резервоара на автобуса, дотичаха две момчета в юношеска възраст и започнаха да мият, да търкат челното стъкло на автобуса. После дойде един патрон – с достатъчно добре набола брада и авторитетен корем – който взе едната стирка, отново насапуниса стъклото и потрети процедурата. Не вярвам това да бе включено в цената. Предполагам, че е един от многото хатъри – т.е. жестове на уважение, на внимание, на доброта – част от местните традиции и култура. Да, специфичностите в един регион са характерни за местните, но всеки гостенин може да отнесе със себе си в своя дом, в своята общност по нещо. Именно тези жестове са по-качествени, по-ценни и полезни от всичката стока, пълнеща чуждоземните чаршии, с която понатъпкваме дисаги-те си. Според мене, разбира се…

Следващата ни цел бе Дарданелите или по-конкретно областният турски град Чанаккале. Поизморени от емоции и претоварени от впечатления неусетно, преминавахме по добре уредените турски пътища. Емоционалният градус бе сериозно намалял. Тъй като Египетският пазар в Константинопол остана да чака следващото ни пътешествие, някои от „инвенститорската“ част на групата ни се интересуваха дали ще може да спрем в този или онзи турски град, защото имали специални поръчки от родата… С други коментирахме дали си струва да се отбием до архиелогическите останки на древната Троя. Доколкото съм чел из нет-а, нищо особено не представлявали. Е, отново бяхме в сериозен цайтнот и тази дилема отпадна – трябваше да побързаме. Дарданелия е древното ромейско име на днешния град, дало името на пролива. Когато османците идват по тези места, оценяват важното местоположение на града и отново го укрепяват през XV век, като го наричат Калие Султание, т.е. „Крепост на султана“. През XVIII век селището се развива интензивно и се прочува с високото ниво на грънчарския занаят, откъдето произлиза и по-късното му турско име – Чанак калеси, а именно „Грънчарската крепост“. Лично аз го чух за пръв път от историята на Първата световна война. Тогава, през 1915 година, по време на военна операция срещу отсрещния Гелиболу (Галиполи), Чанаккале е бил бомбардиран от англичаните и е понесъл значителни щети и разрушения.

Да попадна в чужд град, в чужда страна, с други култура и порядки винаги ме е привличало. За къжаление, и тук нямахме възможност да спрем и да разгледаме – и защото не бе вписана в програмата на пътуването, и заради този пуст цайтнот. Това, което пътьом успяхме да видим – и да заснемем – бе копие на Троянския кон, поставен на пристанищната брегова алея в Чанаккале, подарен на местните хора от холивудската кинокомпания, снимала „Троя“. В съботния слънчев ноемврийски ден кафенетета бяха пълни с лежерно пиещи тюрк кафе, а други яваш-яваш се разхождаха по крайбрежната алея. Пейзажът бе далеч по-спокоен от цариградската блъсканица.

Гемията, с която трябваше да преминем Дарданелите, бе доста по-голяма от тази, която ни преведе на остров Лесвос. Автобуси, микробуси, леки автомобили и много народ набързо изпълни „маршрутката“, която ни отведе значително по-близо до родината. Отново морски пейзаж – отново време за фотосесии. Морето бе малко по-бурно, отколкото на юг, по-рано през деня. Последва преход през тесния сухоземен провлак между Егейско и Мраморно море, докато междувременно стана ясно, че нито ще можем да пазаруваме в Лозенград, нито в Одрин. Колкото и да са работливи комшии-те, не работят денонощно. Яни, нашият невероятен и неуморим шофьор – без който тези благодатни дни нямаше да се състоят и който тихо и кротко задоволяваше прищевките и казпризите ни, понякога – предложи да спрем в търговски комплекс в Кешан. Бил минавал преди няколко години по тези места. Е, успяхме да се отморим, да поизхарчим още малко от чуждата валута, да си понатъпчем още багажите и успокоени – в действителност – потеглихме през падналия мрак в топлата вечер към Малко Търново. Доста по-късно прочетох в световната мрежа за град Кешан. През ноември 1912 г. по време на Балканската война градът е превзет от Българската армия. Тези неща днес често ни убягват, за съжаление. Тук наши предшественици са проляли кръвта си, приключили са земния си път. Други са продължили, но спомените и по телата им, и в главите им са ги следвали до края на дните им… А днес ние търсим моловете, от които да си натоварим дисагите – понякога, за да задоволим прищевките си – и така до другия мол или чаршия. Ако някой от нас има загинал или пострадал родственик по тези места, със сигурност ще има друга вътрешна нагласа, тъпчейки земя, напоена със страдание на близък. Сякаш днес най-трагичното е, че малко се интересуваме от корените си.

Доста уморени пристигнахме на граничния пункт. След кратък престой на ГКПП потеглихме по пустите нощни – вече бг – пътища на север. В Бургас се разделихме с част от групата, която отпътува на запад. Докато преминем през завоите над Слънчев бряг автобусът съвсем утихна. И от късния час, и от умората, дремехме отпуснато на седалките, с които сякаш се бяхме срастнали. По някое време се разбудих в тъмнината. Автобусът се спускаше през пустия скоростен път и в далечината светлините на Варна ни очакваха. Слава Богу, върнахме се благополучно у дома!

В ранните часове на неделното утро пред катедралния храм имаше посрещачи за някои от групата. Не след дълго суетнята в тихата вечер от радостното завръщане, от срещата с близките, от разделите един с друг се поизпари. Сбогувах се и с Яни, отново благодарейки му за грижите през тази седмица. Зад нас останаха вълнуващи срещи, радостни мигове, много емоции – и лични, и общи – но ни водеше силната вяра и надежда за предстоящия Ден Господен.

Имаше такива – от групата ни – които за пръв път бяха на поклонническо пътуване. Други бяхме ветерани. Но всички ни обединяваше общата вяра, че Пътят, по който бяхме тръгнали – всеки един от нас в различен момент и на различен етап от живота си – е този, който ще ни отведе при Отца Ни! Въпреки лъкатушенията, въпреки паденията и немощите ни. Приключихме това пътуване, тази екскурзия – както понякога наричаме поклонничеството – но продължаваме по Пътя!

Всъщност, това бе моята история, моите мисли, моите чувства и емоции. Със сигурност всеки един от групата е преживял тези дни по своя начин, но вярвам, че много от събитията са останали – и ще останат – обши за това „малко стадо“, на което Нашия Отец е благоволил да даде Царството си (виж Лука 12:32). Амин!

 

Варна – Цариград – Айвалък – Смирна – Айвълък – остров Лесвос – Айвалък – Кешан – Варна

27 октомври – 3 ноември 2019 Лето Господне след Р.Хр.